Когато семейството на зетя се превърне във враг: Моята битка за дъщеря ми и семейния мир

— Не мога да повярвам, че пак го правиш! — гласът на дъщеря ми Виктория трепереше, докато стоеше на прага между кухнята и хола. Беше късен петък, масата още не беше раздигната, а аз усещах как въздухът се сгъстява с всяка нейна дума.

— Какво съм направила този път, Вики? — попитах тихо, опитвайки се да не издам колко ме боли.

— Защо трябваше да казваш на майката на Ивайло, че той не помага вкъщи? Сега всички са срещу мен! — очите ѝ бяха пълни със сълзи, а гласът ѝ — с упрек.

Така започна всичко. Една обикновена забележка по време на семейна вечеря, когато бяхме поканили родителите на зет ми Ивайло. Казах го неволно, без злоба — просто споделих, че Виктория се чувства уморена и че Ивайло рядко ѝ помага с децата. Майка му, леля Мария, ме изгледа така, сякаш съм я обидила до смърт.

От този момент нататък всичко се промени. Започнаха да избягват срещи с нас, а когато все пак се виждахме по празници, атмосферата беше ледена. Виктория се затвори в себе си. Виждах как страда, но не знаех как да ѝ помогна. Ивайло започна да я обвинява, че настройвам всички срещу него. А аз… аз просто исках дъщеря ми да е щастлива.

— Мамо, моля те, не се меси повече! — каза ми тя една вечер по телефона. Гласът ѝ беше уморен и отчаян.

— Но аз само искам да ти помогна…

— Не ми помагаш! Само правиш нещата по-зле!

Седях сама в кухнята и гледах снимките по стената — Виктория като малка, първият ѝ учебен ден, абитуриентската ѝ вечер. Кога изобщо порасна толкова? Кога стана жена с две деца и мъж, който не я разбира?

Съпругът ми Георги опита да ме утеши:

— Остави ги да си оправят нещата сами. Колкото повече се месиш, толкова по-зле става.

Но как да гледам отстрани, когато виждам как дъщеря ми се топи пред очите ми? Как да не кажа нищо, когато чувам как Ивайло ѝ крещи през стената?

Една вечер Виктория дойде у дома с децата. Беше плакала. Малкият Алекс седеше мълчаливо до нея, а сестра му Мария я прегръщаше.

— Не издържам вече — прошепна тя. — Всички ме обвиняват. Свекърва ми казва на Ивайло, че съм лоша майка и жена. Той ѝ вярва повече, отколкото на мен.

Прегърнах я силно и усетих как сърцето ми се къса. Какво можех да направя? Да я насърча да се разведе? Да ѝ кажа да търпи? Нито едното не ми изглеждаше правилно.

На следващия ден леля Мария ми звънна.

— Госпожо Елена — започна тя студено — мисля, че е крайно време да престанете да се месите в нашето семейство. Вие сте виновна за всичко!

— Аз само искам Виктория да е добре — отвърнах тихо.

— Ако искате доброто ѝ, оставете я на мира! — отсече тя и затвори.

Седях дълго с телефона в ръка. Чувствах се безсилна и сама срещу цяла стена от недоверие и злоба. Семейството ни беше разделено на два лагера — моят и техният. А по средата беше Виктория — разкъсвана между любовта към родителите си и желанието да запази брака си.

Скоро напрежението стигна връхната си точка. На рождения ден на Алекс всички бяхме поканени в дома на Виктория и Ивайло. Още с влизането усетих студения поглед на леля Мария. През цялото време тя намираше начин да ме уязви:

— Някои хора не знаят кога да замълчат… — прошепна тя на масата.

Виктория стоеше като сянка до прозореца. Децата тичаха около нас, а възрастните мълчаха напрегнато.

В един момент Ивайло избухна:

— Стига вече! Омръзна ми от интриги! Ако някой има проблем с нашето семейство, по-добре да не идва повече!

Погледнах Виктория — очите ѝ бяха пълни със сълзи. Тогава разбрах: загубих я. Загубих доверието ѝ, може би завинаги.

След този ден почти не се виждахме. Виктория рядко звънеше. Децата идваха само за малко през уикендите. Съпругът ми страдаше мълчаливо, а аз се обвинявах за всичко.

Понякога нощем лежа будна и си мисля: Кога семейството стана бойно поле? Кога любовта отстъпи място на гордостта и обидата? Можех ли да направя нещо различно?

Сега живея с надеждата, че един ден ще можем отново да седнем заедно на масата — без обвинения, без студени погледи. Че ще простим грешките си и ще си върнем доверието.

Но дали това е възможно? Или някои рани остават завинаги?