Когато семейството наранява: Историята на една българска съпруга

– Не мога повече, Иване! – гласът ми трепереше, докато гледах мъжа си право в очите. Беше късен ноемврийски следобед, а навън дъждът блъскаше по прозорците на малкия ни апартамент в София. Въздухът между нас беше тежък, наситен с неизказани думи и стари рани.

Иван седеше на ръба на дивана, стиснал ръцете си така силно, че кокалчетата му побеляха. – Това са ми родители, Ивана. Не мога просто да ги изтрия от живота си.

– А аз? – прошепнах. – А нас? Колко още ще търпим техните обиди, техните вечни упреци, че не сме достатъчно добри, че не сме им дали внуци, че не сме купили по-голям апартамент? Колко още ще позволяваме да ни тровят?

Той замълча. Знаех, че думите ми го болят. Но и мен ме болеше. Всяка неделя, когато ходехме на гости в Люлин, майка му – леля Мария – ме гледаше с онзи поглед, сякаш съм виновна за всичко лошо в живота ѝ. Баща му – чичо Петър – не пропускаше да подхвърли някоя забележка за това как Иван е бил по-щастлив преди да се оженим. Всяка вечер след тези срещи се прибирахме смазани, скарани, отчуждени.

– Не искам да ги губя – прошепна Иван. – Но не искам и теб да загубя.

– Тогава избери – казах тихо, но твърдо. – Или ще поставим граници, или ще се разпаднем.

Това беше началото на края. Седмици наред вкъщи цареше ледена тишина. Иван се затваряше в себе си, а аз се чувствах като чужденка в собствения си дом. Опитвах се да говоря с него, да му обясня, че не искам да го откъсна от семейството му, а само да ни защитя от тяхната отрова.

Една вечер той се прибра по-късно от обикновено. Очите му бяха зачервени.

– Говорих с тях – каза тихо. – Казах им, че за известно време няма да се виждаме. Че имаме нужда от спокойствие.

Сълзите ми потекоха безшумно. Прегърнах го силно, усещайки колко много го боли. Но знаех, че това е единственият начин да спасим брака си.

Първите месеци бяха ад. Леля Мария звънеше по десет пъти на ден, пишеше гневни съобщения във Viber: „Как можа да ни обърнеш гръб?“, „Тази жена те настройва срещу нас!“, „Ще съжаляваш!“ Чичо Петър пращаше дълги писма по имейл за това как сме ги предали.

Иван се затвори още повече. Започна да пие повече кафе, да работи до късно, да се прибира уморен и мълчалив. Аз се чувствах виновна – дали наистина бях чудовището в тази история? Дали имах право да искам мъжът ми да избере между мен и родителите си?

Една вечер не издържах и позвъних на майка ми в Пловдив.

– Мамо, направих ли грешка? – попитах през сълзи.

– Не, Ивана – каза тя твърдо. – Понякога трябва да избереш себе си. Ако те не ви уважават като семейство, ти трябва да го направиш.

Думите ѝ ми дадоха сили. Започнахме да ходим на терапия за двойки. Там чух за първи път от Иван колко много го боли от поведението на родителите му. Как още като дете е усещал, че никога не е достатъчно добър за тях. Как е мечтал някой ден да има свое семейство, в което ще има любов и подкрепа.

– Ти си моето семейство сега – каза ми една вечер, докато държеше ръката ми.

Минаха месеци. Постепенно напрежението утихна. Леля Мария спря да звъни толкова често. Чичо Петър замлъкна. Ние с Иван започнахме да се усмихваме повече, да мечтаем отново за бъдещето си – може би някой ден ще имаме дете, може би ще си купим къща извън града.

Но белезите останаха. Понякога усещам тъга в очите на Иван, когато види семейства в парка или чуе нечий телефонен разговор с майка си. Знам, че му липсват. Знам и че никога няма да бъде същият човек.

Питам се понякога: Дали направих правилното нещо? Дали имах право да прекъсна тези връзки? Или просто спасих себе си и брака ни?

А вие какво бихте направили на мое място? Кое е по-важно – кръвната връзка или семейството, което сами избираме?