Когато семейството прекрачи прага: Битката за спокойни Коледи

— Не, не, не може да бъде! — изкрещях вътрешно, докато звънецът на вратата пронизваше тишината на Бъдни вечер. Бяхме седнали с майка ми, баща ми и малката ми сестра Катя около масата, на която бях подредила дванадесетте постни ястия. Свещите трептяха, а навън снегът се сипеше като в приказка. Всичко беше почти съвършено — докато не се появиха те.

— Отвори, Мария! — провикна се майка ми от кухнята, докато аз замръзнах на място. Знаех кой е. Всяка година, без покана, леля Гинка и братовчедите ми нахлуваха у дома, сякаш това е тяхно право по рождение. С тях идваше и чичо Пешо, който винаги миришеше на ракия и носеше подаръци, които никой не искаше.

— Добър вечер, честита Коледа! — изрева леля Гинка още от прага и ме прегърна така силно, че едва си поех въздух. След нея влетяха братовчедите ми — шумни, нахални и винаги гладни. Катя се скри зад мен, а баща ми въздъхна тежко.

— Ох, пак ли тази година? — прошепна той, но никой не го чу.

Вечерята се превърна в цирк. Леля Гинка започна да разпитва защо още не съм омъжена („На твоята възраст аз вече имах две деца!“), а братовчедите ми се надпреварваха кой ще изяде повече сарми. Чичо Пешо разля ракия върху покривката на баба и се засмя гръмогласно.

Майка ми се опитваше да изглади напрежението:
— Е, семейство сме! Така е по празниците!

Но аз усещах как гневът в мен расте. Всяка година беше едно и също — нашият дом се превръщаше в бойно поле за чужди емоции и чужди проблеми. Никой не питаше как сме ние, какво ни тежи или радва. Всички идваха да вземат — внимание, храна, топлина.

След вечерята леля Гинка започна да раздава „мъдри“ съвети:
— Мария, трябва да си намериш мъж! Не може така! Иначе ще останеш сама като леля ти Пенка!

— Лельо Гинке, благодаря ти за загрижеността, но аз съм добре така — отвърнах тихо, но тя дори не ме чу.

Катя ме погледна с големи очи:
— Кога ще си тръгнат?

— Скоро — прошепнах й и я прегърнах.

Тази нощ не можах да заспя. В главата ми се въртяха думите на леля Гинка и смехът на чичо Пешо. Защо всяка година позволявам това? Защо не мога да защитя себе си и семейството си? Защо всички в България приемаме, че семейството има право да прекрачва всякакви граници само защото са ни роднини?

На следващата сутрин събрах смелостта си. Обадих се на майка ми:
— Мамо, тази година няма да каним никого на Коледа. Искам да сме само ние. Трябва да сложим граници.

Тя замълча дълго:
— Ще се обидят…

— По-добре обидени, отколкото нещастни — казах твърдо.

Денят на Коледа дойде. За първи път от години бяхме само четиримата. Без шум, без натрапчиви въпроси и без чужди проблеми. Катя пееше коледни песни, баща ми разказваше спомени от детството си, а майка ми се усмихваше истински.

Телефонът звъня няколко пъти — леля Гинка настояваше да дойдат „само за малко“. Но този път не отворихме вратата.

Вечерта седнах до прозореца и гледах как снегът покрива улиците. Чувствах вина — но и облекчение. Може би разбих семейната илюзия за единство, но спасих нашето малко щастие.

Понякога се питам: Дали направих правилното? Дали семейството е задължително място за компромиси или имаме право на собствено спокойствие? Какво бихте направили вие?