Когато синът ти избере път, който не можеш да приемеш

– Мамо, моля те, дръж се нормално! – прошепна ми Виктор, докато слизахме по стълбите към входа на панелката в Люлин. Беше късен ноемврийски следобед, а въздухът миришеше на мокри листа и студ. Ръцете ми трепереха не само от студа, а и от напрежението. Днес щях да се запозная с родителите на Мария – момичето, което Виктор обича и с което иска да се ожени.

Вратата се отвори рязко и пред нас застана мъж с подпухнало лице, червени очи и разкопчана риза. Миризмата на ракия беше толкова силна, че ме накара да отстъпя крачка назад. Мария се появи зад него, смутена, с извинителна усмивка.

– Заповядайте, госпожо Димитрова! – каза тя тихо и ме въведе в малкия апартамент. Мъжът – баща ѝ, Петър – едва се държеше на краката си.

– Ей, Викторе! – провикна се той с пресипнал глас. – Я кажи, ти ли ще ми вземеш дъщерята?

Виктор пребледня. Аз усетих как кръвта ми кипва. Но си спомних думите му: „Мамо, моля те…“ Затова само кимнах и се опитах да не обръщам внимание на Петър, който вече наливаше ракия в чашите.

Вечерята беше кошмар. Петър непрекъснато прекъсваше всички, разказваше вулгарни вицове и накрая започна да обвинява жена си, че не е сложила достатъчно сол в салатата. Мария гледаше в чинията си и мълчеше. Виктор стискаше ръката ми под масата.

На тръгване Петър се опита да ме прегърне. Отдръпнах се рязко.

– Благодаря за гостоприемството – казах студено и излязох навън.

По пътя към вкъщи Виктор мълчеше. Аз също. В главата ми бушуваха мисли: Какво ще стане, ако синът ми се ожени за Мария? Ще бъде ли щастлив с такъв тъст? Ще може ли тя някога да избяга от сянката на този човек?

На следващия ден Виктор дойде при мен в кухнята. Очите му бяха зачервени.

– Мамо, знам какво мислиш. Но аз обичам Мария. Тя не е като баща си.

– Сигурен ли си? – попитах го тихо. – Знаеш ли колко е трудно да живееш с човек, който носи такъв товар?

– Мамо… – гласът му потрепери. – Не мога да я оставя сама с него. Ако я напусна, кой ще ѝ помогне?

Погледнах го дълго. Виждах себе си в очите му – същата решителност, същата болка. Спомних си как баща му ни напусна, когато Виктор беше малък. Колко нощи съм плакала сама, колко пъти съм се питала дали ще се справя сама с всичко.

– Сине – казах тихо, – любовта не е жертва. Не можеш да спасиш всички.

Той избухна:

– Ти не разбираш! Ти винаги мислиш само за себе си! Аз обичам Мария!

Трясна вратата и излезе.

Седях дълго сама в кухнята. Чувах как съседката отгоре пуска пералнята, как някой крещи по децата си в коридора. Обикновен български блок, обикновени семейни драми.

Ден след ден Виктор идваше все по-рядко у дома. Виждах го уморен, притеснен. Един ден Мария дойде при мен сама.

– Госпожо Димитрова… – гласът ѝ беше едва доловим. – Моля ви… Не се сърдете на Виктор. Той е добър човек. Но аз не искам той да страда заради мен.

Погледнах я внимателно – крехка, с тъмни сенки под очите, но с твърдост в гласа.

– Мария – казах ѝ, – ти трябва да решиш какво искаш от живота си. Не можеш цял живот да носиш чужди грехове.

Тя кимна и си тръгна.

Седмица по-късно Виктор ми каза:

– Мамо… Разделихме се. Тя не иска повече да ме въвлича в проблемите си.

Видях болката в очите му. Прегърнах го силно.

– Понякога най-трудното е да оставиш някого да си тръгне – прошепнах му.

Сега стоя сама в хола и гледам през прозореца към сивото небе над София. Чудя се: направих ли правилното нещо? Трябваше ли да се намеся повече или по-малко? Кога една майка трябва да пусне детето си по неговия път?

Кажете ми: Вие бихте ли се намесили? Или бихте оставили съдбата да реши вместо вас?