Когато синът ти стане чужд: Изповедта на една българска майка

— Петре, кога ще дойдете с Мария и децата на гости? — гласът ми трепери, докато държа телефона, а в корема ми се надига познатата тежест.

— Мамо, сега не е удобно. Мария е уморена, а децата имат уроци. Ще ти се обадя другата седмица, добре? — отговаря синът ми с онзи тон, който ме кара да се чувствам като досадна непозната.

Затварям телефона и дълго стоя в тъмната кухня. Чувствам се празна. Вече седем години гледам как Петър се изплъзва от мен — ден след ден, дума след дума. А Мария… тя никога не ме прие. Още от първия ден усещах хладината ѝ, но си мислех, че с времето ще ме приеме като майка. Грешах.

Преди години домът ми беше пълен с живот — смях, шумни вечери, аромата на баница и топъл хляб. Петър обичаше да ми помага в кухнята, а аз му разказвах истории за моето детство в Пловдив. Сега всичко това е спомен, който ме боде като трън.

— Мамо, не се меси! — каза ми веднъж Петър, когато предложих да помогна на Мария с децата. — Тя си има свой начин.

— Но аз само исках… — започнах да обяснявам.

— Моля те, остави ни. Ще се справим сами.

Тогава разбрах, че вече не съм част от техния свят. Всяка моя дума беше излишна, всяко мое действие — натрапчиво. Започнах да се страхувам да звъня, да питам, да предлагам помощ. Виждах в очите на Мария неприязън, която не можех да разбера. Какво бях направила? Защо ме държеше на разстояние?

Понякога си мисля, че всичко започна след сватбата им. Мария беше красива и умна жена, но винаги държеше Петър под контрол. Решенията ги взимаха двамата — без мен. Дори когато се роди първото им дете, научих новината по телефона, а не лично. Не ме поканиха в болницата. Казаха ми, че „не е удобно“.

Съседките често ме питат:

— Елена, защо не виждаме внуците ти? Защо не идват на гости?

Не знам какво да им кажа. Срам ме е да призная истината — че съм сама и забравена от собственото си семейство.

Веднъж реших да отида неочаквано у тях. Купих сладкиши за децата и цветя за Мария. Когато отвориха вратата, видях изненадата и раздразнението в очите ѝ.

— Мамо, трябваше да ни предупредиш — каза Петър тихо.

— Извинявай… Просто много ми липсвате.

Мария не каза нищо. Взе цветята и ги остави на масата без да ме погледне. Децата бяха затворени в стаята си. Прекарах половин час в неловко мълчание и си тръгнах с усещането, че съм направила нещо лошо.

Оттогава спряха да ми се обаждат често. Понякога минават месеци без да чуя гласа на Петър или смеха на внуците си. На Коледа изпращат снимка по вайбър и това е всичко.

Вечерите са най-тежки. Седя сама пред телевизора и слушам как съседите празнуват с децата си. Питам се къде сбърках. Дали съм била твърде настойчива? Дали съм ги задушавала с любовта си? Или просто Мария никога не ме е искала в живота си?

Понякога сънувам Петър като малък — как тича към мен с разтворени ръце и ми казва „Мамо!“ Събуждам се с мокри бузи и усещане за загуба.

Опитах се да говоря с него открито:

— Петре, защо Мария ме избягва? Какво съм направила?

— Мамо, не е така… Просто тя е по-затворена. Иска спокойствие у дома.

— А аз ви преча ли?

Той замълча за миг:

— Не знам… Просто така е по-лесно за всички.

Тези думи ме убиха повече от всяка кавга или обида.

Сега живея с надеждата, че някой ден ще ми позвънят и ще чуя: „Мамо, ела при нас.“ Но годините минават, а самотата става все по-дълбока.

Понякога се чудя — заслужавам ли тази самота? Дали някога ще намеря път обратно към сина си? Или вече съм просто спомен от миналото им?

Кажете ми… Вие как бихте постъпили на мое място? Има ли надежда за майка като мен?