Когато сметката за сватбата пристигна: цената на любовта

– Мамо, не мога да повярвам, че го правиш точно сега! – гласът ми трепереше, докато стисках телефона, а в гърдите ми се надигаше гняв, примесен със страх. Бях седнала на ръба на леглото в малката ни квартира в Студентски град, а до мен Даниел ме гледаше с онзи поглед, който казваше „ще минем и през това“. Но аз не бях сигурна.

– Мила, не можем просто така да извадим тези пари. Татко ти остана без работа, а аз едва се справям с кредита за апартамента. – Гласът на майка ми беше уморен, почти виновен. – Знам, че ти обещахме, но нещата се промениха.

Стиснах зъби. В главата ми се въртяха всички онези разговори през последните месеци – как ще имаме голяма сватба в ресторанта до езерото в Панчарево, как ще поканим цялата рода от Пловдив и Варна, как ще танцуваме до зори. Всичко това сега изглеждаше като мираж.

– Добре, мамо. – Прошепнах и затворих телефона. Не исках да чуя повече. Не исках да чувам как „ще измислим нещо“, как „важното е да сте щастливи“. Защото истината беше, че щастието ни струваше повече, отколкото можехме да си позволим.

– Какво каза? – Даниел се приближи и ме прегърна през раменете.

– Няма да помогнат. Пари няма. – Гласът ми беше кух.

Той въздъхна тежко. – Ще измислим нещо. Може би по-малка сватба? Или само граждански брак?

Погледнах го с насълзени очи. – Ами майка ти? Тя вече е разпратила покани на всичките си колежки от училище! Баба ти е поръчала народни носии за хората! Как ще им кажем?

– Ще им кажем истината. – Даниел винаги беше по-спокоен от мен. Но този път видях тревога в очите му.

Следващите дни бяха кошмар. Майка ми звънеше всеки ден с нови оправдания и предложения – „Може би ще намерим някой евтин ресторант“, „Ако съкратим списъка с гости…“. Баща ми мълчеше гузно по телефона. От страна на Даниел нещата не бяха по-добри – майка му настояваше, че „не може да се излагаме пред хората“, а баща му мърмореше за „срам пред рода“.

Една вечер седнахме с Даниел на кухненската маса, между празните чаши кафе и разхвърляните бележки с изчисления.

– Ако вземем кредит? – предложих аз отчаяно.

– За сватба? – Той поклати глава. – И после години да го изплащаме? Не знам…

– Но ако направим малка сватба, всички ще са разочаровани! Ще говорят…

– Хората винаги говорят, Мариела. Важното е ние какво искаме.

Замълчах. За първи път се замислих дали наистина искам тази голяма сватба или просто се опитвам да угодя на всички останали.

Седмица по-късно майка ми дойде у нас. Донесе домашна баница и купчина стари снимки от нейната сватба.

– Мамо, защо го правиш? – попитах я тихо, докато разглеждах снимките.

– Защото искам да си щастлива, Мариела. Но понякога животът ни поставя пред избори. Аз също мечтаех за голяма сватба, но баба ти тогава беше болна и всичко стана набързо. Не съм по-малко щастлива заради това.

Погледнах я дълго. В очите ѝ видях болка, но и обич.

Вечерта седнахме с Даниел и двамата ни родители около масата. Атмосферата беше напрегната, всеки избягваше погледа на другия.

– Искам да кажа нещо – започнах аз с треперещ глас. – Разбрахме, че няма да можем да направим голяма сватба. Но това не означава, че няма да се оженим. Ще направим малка церемония само с най-близките хора. Без лукс, без излишни харчове.

Майката на Даниел въздъхна шумно. – Ами хората? Какво ще кажат?

– Хората няма да живеят нашия живот – отвърна Даниел твърдо.

Баща ми кимна мълчаливо. Майка ми избърса сълза от окото си.

В следващите седмици организирахме всичко сами – скромна церемония в малката църква до пазара в квартала, вечеря у дома с най-близките ни приятели и роднини. Нямаше оркестър, нямаше луксозни покани или скъпи подаръци. Имаше смях, сълзи и истински моменти на щастие.

В деня след сватбата седяхме с Даниел на терасата, гледахме към София и пиехме кафе от старите чаши на баба му.

– Мислиш ли, че направихме правилния избор? – попитах го тихо.

Той ме прегърна през раменете и прошепна:

– Най-важното е, че сме заедно.

Понякога си мисля: струва ли си да жертваш себе си заради чуждите очаквания? Или истинската любов се доказва именно тогава, когато всичко друго се разпада?

Какво бихте направили вие? Щяхте ли да изберете любовта или мнението на хората?