Когато сметката за сватбата пристигна: тайни, семейство и разбити сърца
– Не мога да повярвам, че го правите точно сега! – гласът ми трепереше, докато гледах свекърва ми право в очите. Беше късно вечерта, ден преди сватбата ни с Петър. В хола на родителите му миришеше на кафе и напрежение. Майка му, леля Мария, седеше с ръце в скута, а баща му – чичо Иван – гледаше в пода.
– Мила, не е толкова просто… – започна тя плахо.
– Как не е просто? Вие обещахте! Поканихте цялата си рода от Пловдив и Стара Загора, а сега казвате, че не можете да дадете нито лев за ресторанта? – гласът ми се пречупи. Петър стоеше до мен, стиснал юмруци. Беше блед като платно.
– Мамо, татко… – той се опита да овладее гласа си. – Защо не ни казахте по-рано? Всичко е платено на аванс, но останалото…
– Петре, синко… – чичо Иван най-накрая проговори. – Загубих работата преди месец. Не искахме да ви тревожим. Мислехме, че ще намеря нещо…
– Ами мама? – попитах аз. – Тя също ли знаеше?
– Не, не знаех – майка ми се обади от другия край на стаята. Беше дошла да помогне с приготовленията. Очите ѝ бяха пълни със сълзи. – Как можахте да ни изложите така?
В този момент всичко се срина. Мечтаната сватба – с бели покривки, оркестър и 120 гости – се превърна в кошмар. През последните месеци брояхме всеки лев, вярвайки на обещанието на родителите на Петър, че ще поемат половината разходи. Сега се оказа, че сме сами.
– Ще отменим всичко – казах аз през зъби. – Ще се обадим на ресторанта, ще върнем поканите…
– Не! – Петър ме хвана за ръката. – Не можем да го направим на нашите приятели и роднини.
– А какво да правим? Да вземем кредит? Да започнем брака си с дългове?
Мълчание. Само тиктакането на стенния часовник.
– Ще говоря с брат ми – каза майка ми тихо. – Може би ще помогне…
– Не искам повече да моля никого! – избухнах аз. – Това трябваше да е нашият ден, а не пазарлък за пари!
Петър ме прегърна силно. Усетих как трепери.
– Обичам те – прошепна той. – Ще минем през това заедно.
Но аз не бях сигурна. В главата ми се въртяха думи като „предателство“, „срам“, „разочарование“. Как щях да погледна гостите утре? Как щях да простя на родителите му?
Нощта мина в безсъние. На сутринта майка ми вече беше говорила с чичо Георги – брат ѝ от Варна. Той каза, че ще ни даде заем, но трябваше да намалим броя на гостите и да се откажем от оркестъра.
– Ще кажем на хората от Стара Загора, че има семейна спешност – предложи майка ми.
– Ами нашите приятели? – попита Петър.
– Ще разберат – отвърнах аз сухо.
В този момент телефонът ми иззвъня. Беше най-добрата ми приятелка Деси.
– Какво става? Чух, че има проблеми…
Гласът ѝ беше топъл и загрижен. Разказах ѝ всичко през сълзи.
– Недей да се отказваш! Ако трябва, ще съберем пари между приятелите! Не сте сами!
Тези думи ме разтърсиха. За първи път от нощта почувствах надежда.
След няколко часа телефонът не спираше да звъни. Приятели и роднини предлагат помощ: кой ще донесе домашна ракия, кой ще украси залата безплатно, кой ще свири на акордеон вместо скъпия оркестър.
Вечерта преди сватбата седнахме с Петър на терасата и гледахме към светлините на София.
– Съжалявам за всичко… – каза той тихо.
– Не е твоя вината. Но вече никога няма да вярвам на празни обещания.
Той кимна мълчаливо.
На следващия ден сватбата беше различна от мечтаната: по-скромна, но истинска. Хората танцуваха боси върху плочките в двора на ресторанта, пееха стари градски песни и се смееха през сълзи. Никой не говореше за пари.
В края на вечерта майката на Петър дойде при мен със сълзи в очите.
– Прости ни… Не знаехме как иначе да постъпим.
Погледнах я дълго. В този момент разбрах: семейството не е само кръв и обещания. Семейството е онова, което остава след бурята.
Сега, когато пиша тези редове, още ме боли от предателството и срама. Но знам едно: любовта оцелява само ако сме готови да простим и да започнем отначало.
А вие как бихте постъпили? Бихте ли простили подобно предателство или бихте избрали гордостта си пред любовта?