Когато сметката за сватбата разби мечтите ни – една история за любов, изпитана от парите

– Петре, не мога да повярвам, че пак говорим за това! – гласът на Ива трепереше, а очите ѝ бяха пълни със сълзи. Стояхме в хола на малкия ни апартамент в Люлин, а между нас на масата лежеше разпечатаната сметка от ресторанта – 12 800 лева. Толкова струваше мечтата ни за сватба.

– Какво искаш да направя? – отвърнах аз, опитвайки се да не повиша тон. – Родителите ти обещаха да помогнат. Обещаха! А сега се държат все едно сме ги изнудвали.

Ива се обърна към прозореца и замълча. Знаех, че е на ръба. И аз бях. Последните седмици бяха ад – безкрайни срещи с роднини, кавги за менюто, спор за броя на гостите. Но най-лошото дойде, когато баща ѝ, чичо Стефан, ни покани на разговор.

– Петре, Иве, седнете – започна той с онзи си строг тон. – Говорихме с майка ти. Решихме, че няма да можем да ви помогнем финансово. Времената са тежки. Не можем да си го позволим.

Почувствах се като ударен с мокър парцал. Бяхме разчитали на тяхната помощ – така беше прието в нашето семейство. Родителите помагат за сватбата на децата си. Моята майка, леля Мария, беше обещала да даде колкото може – 3000 лева от спестяванията си. Но това не стигаше дори за половината от разходите.

– Какво ще кажем на хората? – прошепна Ива след срещата. – Всички чакат голяма сватба. Роднините от Пловдив вече са си купили билети.

– Ами ако я отменим? Или направим нещо по-скромно? – предложих аз.

– Не мога… Мама ще полудее! Тя вече е казала на всички колко ще е хубаво…

Така започна нашият кошмар. Взехме заем от банката – 8000 лева при лихва, която ме караше да се потя нощем. Останалото събрахме от приятели и роднини. Всеки ден се карахме за нещо – за роклята, за фотографа, за това кой ще седи до кого на масата.

Една вечер, докато броях парите в плика за капарото, Ива избухна:

– Защо всичко трябва да е толкова трудно? Защо не можем просто да се оженим и да сме щастливи?

– Защото живеем в България – отвърнах горчиво. – Тук всичко е показност и чуждо мнение.

Майка ми също не остана по-назад:

– Петре, синко, не се карайте за глупости. Пари се изкарват, но любовта е най-важна.

Но как да ѝ обясня, че любовта ни се топи под тежестта на дълговете и очакванията?

Денят на сватбата дойде. Всичко беше като в сън – рокли, цветя, музика… Но аз усещах буца в гърлото си. Когато видях Ива пред олтара, разбрах колко е уморена и изплашена.

След първия танц тя прошепна:

– Петре, дали направихме правилното?

– Не знам… – отвърнах честно.

След сватбата започна истинският ад. Всяка месечна вноска по кредита беше като пирон в ковчега на мечтите ни. Започнахме да се караме още повече. Ива обвиняваше родителите си, аз обвинявах себе си, че не съм настоял за по-скромно тържество.

Една вечер се прибрах късно от работа и я намерих седнала на пода в кухнята, с глава между коленете.

– Не издържам повече… – прошепна тя. – Не искам да живея така.

Седнах до нея и я прегърнах. За първи път от месеци плакахме заедно.

– Може би трябваше просто да избягаме и да се оженим тайно – казах през сълзи.

– Може би… Но вече е късно.

С времето започнахме да изплащаме дълга си. Научихме се да живеем по-скромно – без почивки в Гърция, без нови телефони и скъпи вечери навън. Но нещо между нас се беше променило завинаги.

Сега, две години по-късно, често се питам: струваше ли си всичко това? Дали любовта ни щеше да оцелее, ако бяхме избрали себе си пред мнението на другите? Колко още млади семейства ще минат по нашия път?

А вие как бихте постъпили? Щяхте ли да жертвате любовта си заради очакванията на другите?