Когато срещнах истинското лице на свекърва си

– Ана, пак ли си забравила да сложиш захар в кафето? – гласът на Милена проряза утрото като нож. Стоях в малката кухня на панелката в Люлин, ръцете ми трепереха над чашите. Беше неделя, а Дамян още спеше след поредната нощна смяна в поделението.

– Извинявай, Милена, ще добавя още малко – промълвих, опитвайки се да не покажа колко ме наранява този вечен упрек.

Тя ме изгледа с онзи поглед, който познавах от първия ден – смесица от презрение и нещо като съжаление. „Ти никога няма да си достатъчно добра за сина ми“, сякаш казваха очите ѝ. Но аз се стараех. Всяка неделя, всяка Коледа, всеки имен ден. Дори когато Дамян беше на мисия в Афганистан и оставах сама с малкия ни син Борис, пак канех Милена на гости – да не се чувства сама, да ѝ покажа, че съм част от семейството.

Но този ден беше различен. Този ден щях да разбера истината.

След закуската Милена настоя да излезем на разходка в Южния парк. Борис тичаше напред, а аз вървях до нея, опитвайки се да поддържам разговор.

– Ана, знаеш ли… – започна тя внезапно, без да ме поглежда. – Понякога човек трябва да приеме, че не всичко е за него. Не всеки е роден за военна съпруга. Не всеки може да бъде стълб на едно семейство.

Спрях насред алеята. Сърцето ми биеше лудо.

– Какво искаш да кажеш?

– Искам да кажа – продължи тя хладно, – че Дамян заслужава повече. Жена, която няма да го кара да избира между службата и дома. Която ще се справя сама, без да се оплаква на всеки ъгъл колко ѝ е тежко.

Погледнах я невярващо. През последните години бях оставила работата си като учителка в Пловдив, преместих се в София заради Дамян, после във Варна, после пак тук. Всяко ново място означаваше нови съседи, нови училища за Борис, нови опити да намеря приятели. А тя… тя виждаше само недостатъците ми.

– Мислех, че сме семейство – прошепнах.

Милена се засмя сухо.

– Семейство? Ана, ти си просто жената до сина ми. Семейството е друго нещо.

В този момент Борис се върна при нас с букетче глухарчета.

– Мамо! Виж какво намерих!

Прегърнах го силно. Очите ми пареха от сълзи, които не исках да покажа пред Милена.

Вечерта разказах всичко на Дамян. Той мълча дълго.

– Знаеш каква е майка ми… – каза накрая тихо. – Не го приемай толкова навътре.

– Как да не го приема? – избухнах аз. – Тя никога няма да ме приеме! Какво още трябва да направя?

Дамян въздъхна и се обърна към стената. Тогава разбрах: той никога няма да застане между мен и майка си. Винаги ще бъда чужда в този дом.

Минаха дни. Милена продължаваше да идва всяка неделя. Все така критична, все така студена. Борис усещаше напрежението и започна да пита защо баба му не го прегръща като другите баби в парка.

Една вечер получих писмо от майка ми в Пловдив: „Ана, не забравяй коя си. Не позволявай на никого да те кара да се чувстваш по-малко ценна.“

Четох го отново и отново. Започнах да се питам: защо винаги се опитвам да угодя на хора, които не ме искат? Защо жертвам себе си?

На следващата неделя посрещнах Милена с усмивка и чаша кафе – без захар.

– Ана… – започна тя укорително.

– Така го пия – казах спокойно. – Ако искате захар, има на масата.

Тя ме изгледа изненадано. За първи път не ѝ се извиних. За първи път не се почувствах виновна.

Тази вечер легнах до Дамян и му казах:

– Повече няма да се променям заради майка ти. Ако това е проблем – кажи ми сега.

Той замълча дълго, после прошепна:

– Не знам какво да кажа…

– Аз знам – отвърнах твърдо. – Ще бъда себе си. За Борис. За мен самата.

Сега пиша тази история и се питам: Колко от вас са били на мое място? Колко още ще търпим чужди очаквания? Може би е време всяка Ана да избере себе си.