Когато станахме трима: Съжителство с тъщата и нейния обожател

– Не мога да повярвам, че го правиш, мамо! – гласът ми трепереше, докато гледах как тъщата ми, Мария, вкарваше огромния куфар през прага на нашия двустаен апартамент в Люлин. До нея стоеше непознат мъж – висок, с побеляла коса и самодоволна усмивка. – Това е Стефан – каза тя с онзи тон, който не търпи възражения. – Ще остане при нас известно време.

Погледнах към съпруга си, Ивайло. Той беше забил поглед в пода, сякаш се надяваше да потъне в него. Децата ни, Калина и Мартин, се спогледаха объркано. В този момент осъзнах, че домът ни вече не е наш.

Преди всичко това, животът ни беше обикновен – шумен, но подреден. Ивайло работеше като шофьор на автобус, аз бях счетоводителка в малка фирма. Вечерите прекарвахме пред телевизора или на масата с домашна лютеница и салата. Но след като бащата на Ивайло почина, Мария започна да идва все по-често. Първо за уикендите, после за седмици. Винаги намираше причина – болки в кръста, самота, „никой не ме разбира като вас“.

Но този път беше различно. Този път тя не беше сама.

– Не може ли поне да поговорим? – прошепнах на Ивайло вечерта, докато децата спяха, а от хола се чуваше смях и тракане на чаши.
– Знаеш я майка ми… Ако ѝ кажа нещо, ще стане скандал. А и Стефан изглежда свестен човек…
– Свестен? Той пуши в хола! Децата кашлят! – гласът ми се извисяваше от безсилие.
– Ще го помоля да не пуши…

Но никой нищо не поиска от Стефан. На следващия ден той вече беше разположил своите вещи по рафтовете в банята. Мария готвеше само неговите любими ястия – шкембе чорба и пържени кюфтета. Калина се оплака, че няма място за учебниците си на масата. Мартин започна да се буди нощем от кошмари.

Една вечер, докато миех чиниите, чух как Мария шепне на Стефан:
– Не ѝ обръщай внимание. Тя винаги е била малко нервна.
Стиснах зъби. Не исках да съм нервна. Исках само домът ми да е моят дом.

Скоро започнахме да се караме с Ивайло за най-дребните неща – кой ще изхвърли боклука, кой ще вземе децата от училище. Веднъж го попитах:
– Ако майка ти реши да доведе още някого? Ще го приемем ли и него?
Той само въздъхна:
– Не знам…

Веднъж намерих Калина да плаче в стаята си.
– Мамо, кога ще си тръгнат? – попита тя.
– Скоро, миличка… – излъгах я.

Дните се превърнаха в седмици. Стефан започна да прави забележки на Ивайло за всичко – как кара колата, как поправя кранчето в банята. Мария го защитаваше във всяка ситуация. Чувствах се като чужденка в собствения си дом.

Една вечер не издържах. След като децата заспаха, седнах срещу Мария и Стефан на масата.
– Моля ви, трябва да поговорим сериозно – казах твърдо.
Мария ме изгледа с ледени очи.
– Какво има пак?
– Не можем повече така. Това е нашият дом. Имаме нужда от пространство и спокойствие за децата…
Стефан се изсмя:
– Ей, много сте чувствителни младите днес!
– Не е въпрос на чувствителност! – гласът ми трепереше. – Просто искам семейството ми да има свой живот!
Мария стана рязко:
– Ако толкова ти пречим, ще си тръгнем!
– Добре… – прошепнах аз.

На следващата сутрин те си тръгнаха. Апартаментът изглеждаше по-празен от всякога. Децата се върнаха към игрите си, но аз усещах празнината като тежест върху гърдите си.

Ивайло седна до мен на дивана.
– Мислиш ли, че постъпихме правилно?
Погледнах го през сълзи:
– Не знам… Но понякога трябва да избереш между мира у дома и мира със света.

Сега често се питам: Къде свършват границите на семейството? И кога любовта към близките започва да пречи на любовта към себе си?

А вие как бихте постъпили? Щяхте ли да защитите дома си или бихте направили компромис заради родителите?