Когато свекърът се нанесе при нас: пет месеца на изпитание

– Не може така да се живее! – изкрещях аз, докато вратата на банята се тресна зад гърба ми. Беше третата вечер, откакто свекърът ми, бай Стефан, се нанесе при нас. Двустаен апартамент в Люлин, три възрастни и едно дете – и всеки със своите навици, страхове и претенции.

Мъжът ми, Ивайло, стоеше в кухнята с наведена глава. Малкият ни син, Мартин, се въртеше неспокойно около масата, усещайки напрежението във въздуха. Бай Стефан седеше на дивана с кръстосани ръце и гледаше новините с такъв израз, сякаш светът му дължи извинение.

– Като не ви харесва, да съм си тръгнал ли? – провикна се той от хола, без да откъсва очи от телевизора.

– Никой не казва това, тате – опита да го успокои Ивайло. – Просто трябва да се разберем кой кога ползва банята. Мариела има работа сутрин рано…

– Аз цял живот съм ставал в пет! Вие сега ще ми казвате кога да се къпя? – гласът му беше като нож през тишината.

Стиснах зъби. Вече трета сутрин закъснявах за работа, защото той прекарваше по половин час в банята. А когато най-накрая излизаше, всичко беше мокро – кърпите разхвърляни, огледалото запотено, а аз тичах като луда да оправям след него.

Преди пет месеца животът ни беше подреден. Не богат, но спокоен. Ивайло работеше като техник в сервиз за климатици, аз бях счетоводителка в малка фирма. Мартин ходеше на детска градина и вечерите ни минаваха в игри и приказки. Бяхме преминали през какво ли не – безработица, депресията на Ивайло след като загуби майка си, дори една кратка раздяла заради изневяра, която едва не разруши брака ни. Но оцелявахме. Заедно.

Докато един ден Ивайло не се прибра с новината:

– Тате няма къде да отиде. Селската къща е за продан, а в Пловдив няма никой познат. Ще дойде при нас за малко…

„За малко“ се оказа пет месеца.

Още първата вечер разбрах, че няма да е лесно. Бай Стефан беше човек от друго време – строг, с навици от казармата и убеждението, че жената трябва да готви и чисти без оплакване. Още на втория ден ме попита защо не съм направила мусака за вечеря и защо детето ни не казва „добър вечер“ на всеки възрастен в блока.

– Вие младите сте разглезени – обобщи той на третата седмица. – В моето време децата слушаха родителите си.

Понякога имах чувството, че стените ще се пръснат от напрежение. Всяка вечер спорехме за дреболии: кой е оставил чешмата да капе, защо Мартин гледа анимации след 19:00 часа, защо Ивайло не поправя веднага всичко счупено у дома.

– Мариела, ти си майка! Не може така да го оставяш! – повтаряше бай Стефан всеки път, когато Мартин разлееше вода или забравеше да си прибере играчките.

– Тате, стига! – опитваше се да го спре Ивайло. Но баща му само махаше с ръка и продължаваше да мърмори.

С времето започнах да усещам как бракът ни отново се пропуква. Ивайло беше между чука и наковалнята – обичаше баща си, но виждаше как страдам. Вечерите ни вече не бяха тихи и топли; бяха изпълнени с напрежение и недоизказани думи.

Една вечер седнахме с Ивайло на балкона.

– Не издържам повече – прошепнах аз със сълзи в очите. – Чувствам се като гост в собствения си дом.

Той ме прегърна неловко.

– Знам… Но какво да направя? Той няма никого…

– А ние? Ние имаме ли някой? – попитах аз тихо.

В този момент Мартин изтича при нас със свит юмрук.

– Мамо, дядо каза, че съм невъзпитан…

Прегърнах го силно. Болеше ме заради него най-много – заради детството му, което минаваше в сенките на чужди конфликти.

Скоро започнах да усещам как тревожността ми расте. Започнах да правя грешки в работата си; една сутрин получих паник атака в метрото. Лекарката ми каза: „Трябва ви спокойствие.“ Но как?

Опитахме всичко: разговори, компромиси, разпределяне на задълженията у дома. Но бай Стефан не отстъпваше.

– Аз съм гост тук! – повтаряше той всеки път, когато го помолехме за нещо.

– Не си гост – казах му една вечер. – Ти си част от семейството ни. Но всички трябва да се съобразяваме един с друг.

Той ме погледна с онзи поглед на стар човек, който е видял твърде много загуби и твърде малко обич.

– Аз вече съм излишен…

Тогава разбрах – зад всичките му претенции стои страхът от самота и безполезност. Но това не правеше живота ни по-лесен.

Петият месец наближаваше края си. Бай Стефан намери стая под наем при стари познати в квартала. В деня на заминаването му апартаментът изглеждаше по-голям и по-тих от всякога.

Ивайло стоеше до прозореца и гледаше навън.

– Добре ли постъпихме? – попита той тихо.

Аз само го прегърнах и прошепнах:

– Понякога любовта значи и граници…

Сега често се питам: Къде свършва дългът към родителите и започва правото ни на собствен живот? Може ли едно семейство да оцелее без жертви? Какво бихте направили вие?