Когато свекърва ми каза: „Значи, съгласни сме? Вземаме кредита.“ Всички ме игнорираха: Събрах си багажа и се върнах при мама

– Значи, съгласни сме? Вземаме кредита! – гласът на свекърва ми, Мария, проряза въздуха в хола като нож. Седях притисната в ъгъла на дивана, с ръце, стиснати в скута ми, и се опитвах да не се разплача. Димитър, мъжът ми, гледаше в телефона си, баща му – бай Иван – мълчеше и си въртеше чашата с ракия. Никой не ме погледна. Никой не ме попита какво мисля.

Бях на 22, омъжена от две години за Димитър. Обичах го до полуда – или поне така си мислех. Запознахме се на студентско парти в София, а след осем месеца вече бяхме женени. Всички казваха, че е прибързано, но аз вярвах, че любовта ще ни спаси от всичко. След сватбата се нанесохме при родителите му в Люлин – малък апартамент, две стаи и кухня. Мечтаех за собствен дом, но парите не стигаха.

Работех като продавачка в книжарница и учех задочно българска филология. Димитър беше техник в сервиз за компютри. Заплатите ни едва стигаха за сметки и храна. Свекърва ми държеше всичко под контрол – от това кога ще се пере до това какво ще ядем за вечеря. Аз бях „момичето“, което трябваше да слуша и да не се обажда много.

Вечерта, когато Мария изрече онова изречение за кредита, всичко в мен се преобърна. Те искаха да вземат 60 000 лева ипотечен кредит, за да направят основен ремонт и да купят нова кола. Аз знаех какво означава това – години на изплащане, още по-малко свобода, още повече напрежение.

– Ама… – опитах се да кажа нещо.
– Какво има? – прекъсна ме Мария с онзи тон, който не търпи възражения.
– Мисля, че е много рисковано… Ние едва се справяме сега…
– Ей, момиче! – намеси се бай Иван. – Като не ти харесва, можеш да си ходиш при майка си!

Димитър не каза нищо. Не ме защити. Само въздъхна и продължи да цъка на телефона си.

Тази нощ не мигнах. Гледах тавана и се чудех как стигнах дотук – сама сред хора, които би трябвало да са ми семейство. На сутринта станах рано, събрах си дрехите в една чанта и излязох тихо от апартамента. Никой не забеляза.

Върнах се при мама в нашата гарсониера в Надежда. Тя ме посрещна с отворени обятия и без излишни въпроси. Само каза:
– Знаех си, че ще дойдеш. Не си виновна ти.

Плаках цяла седмица. Димитър не ми звънна нито веднъж. Само една вечер получих съобщение: „Майка ми каза, че си тръгнала. Ще се върнеш ли?“

Не му отговорих. В главата ми кънтяха думите на свекърва ми: „Като не ти харесва, можеш да си ходиш при майка си!“ Ето че го направих.

Мина месец. Намерих си нова работа като библиотекарка и започнах да уча по-усърдно. Мама ми помагаше с всичко – готвеше любимите ми манджи, слушаше ме с часове как разказвам за болката си.

Един ден срещнах Димитър пред университета. Беше отслабнал и изглеждаше уморен.
– Защо не ми отговаряш? – попита тихо.
– Защото ме предаде – отвърнах аз. – Защото позволи на майка ти да решава вместо нас.
– Не е толкова лесно… Тя винаги е била такава…
– А ти кога ще пораснеш? Кога ще станеш мъж?

Той замълча. Погледна ме с онези тъжни очи, които някога обичах толкова много.
– Обичам те – прошепна.
– И аз те обичах – казах аз. – Но вече обичам себе си повече.

Разделихме се без скандал, без сълзи. Просто разбрахме, че сме различни хора от различни светове.

Днес живея сама с мама и котката ни Мая. Понякога вечер усещам празнота в сърцето си, но знам, че направих правилния избор. Научих се да казвам „не“, да защитавам себе си и мечтите си.

Чудя се: Колко жени като мен са преглътнали гласа си заради чужди решения? Колко още ще търпим преди да изберем себе си?