Когато свекърва ми реши да „оправи“ мъжа ми: История за границите, семейството и старите дънки

– Пак ли с тези дънки, Божидаре? – гласът на свекърва ми прониза въздуха още преди да успея да си събуя обувките. – Каква жена си ти, Мария, че го пускаш да излиза така?

Погледнах я, а после погледнах Божидар. Той се беше свил в рамото си, сякаш се опитваше да се скрие зад старото си яке. Въздухът в малкия панелен апартамент на „Люлин“ стана тежък като олово.

– Мамо, стига, моля те – промълви той тихо, но тя вече беше в стихията си.

– Не, не! – размаха ръце тя. – Какво ще кажат хората? Синът ми ходи като клошар, а жена му стои и гледа! Едно време баща ти винаги беше спретнат… А ти, Мария, не можеш ли да го накараш да си купи нещо свястно?

Почувствах как кръвта ми кипва. Колко пъти бях преглъщала подобни забележки? Колко пъти бях оставяла Божидар сам да се оправя с майка си? Но този път нещо в мен се пречупи.

– Госпожо Елена – казах с най-спокойния глас, на който бях способна, – ако толкова ви притесняват дънките на Божидар, защо не го заведете в мола и не му изберете сами нови?

Тя ме изгледа така, сякаш съм ѝ предложила да скочи от терасата.

– Аз? Да го водя по магазини? Аз съм му майка, не съм му бавачка! Това е твоя работа!

– Ами явно не се справям – отвърнах и се усмихнах леко. – Може би ще имате повече успех.

Божидар ме погледна с благодарност и страх едновременно. Знаех, че го поставям в неудобно положение, но вече нямах сили да бъда буфер между него и майка му.

Свекърва ми се намуси и цялата вечер мина в мълчание и тежки въздишки. Когато си тръгнахме, Божидар хвана ръката ми.

– Благодаря ти – прошепна. – Не знам как издържаш всичко това.

– Не издържам – отвърнах. – Просто вече не искам да мълча.

На следващия ден телефонът ми звънна още преди да съм изпила кафето си.

– Мария, трябва да поговорим! – беше Елена. Гласът ѝ беше остър като нож.

– Слушам ви.

– Не може така! Ти си жената в къщата! Трябва да се грижиш за мъжа си! Какво ще стане, ако утре децата ви тръгнат така по улиците?

– Госпожо Елена – прекъснах я. – Божидар е възрастен човек. Ако иска да носи тези дънки, това е негов избор. Ако искате да го промените, опитайте сама.

Последва дълга пауза.

– Не знам какво сте си въобразили младите жени днес… – промърмори тя и затвори.

Вечерта Божидар се прибра уморен от работа. Седна до мен на дивана и въздъхна тежко.

– Мама ми е писала цял ден. Пратила ми снимки на разни панталони от интернет. Пита ме кой харесвам.

Погледнах го и двамата избухнахме в смях. Смях през сълзи.

– Какво ще правиш? – попитах го.

– Ще ѝ кажа, че обичам старите си дънки. Че те са част от мен. Че ти ме обичаш такъв, какъвто съм.

Прегърнах го силно. В този момент разбрах колко дълбоки са раните между майка и син. Колко трудно е за един мъж на 35 години да бъде себе си пред майка си. Колко често жените като мен стават мишена за чужди страхове и неудовлетворения.

Дните минаваха, а отношенията ни със свекърва ми останаха напрегнати. Тя все по-рядко ни канеше на гости. Понякога се чудех дали не сгреших – дали не трябваше просто да замълча още веднъж. Но после виждах Божидар – по-спокоен, по-уверен, по-свободен.

Една неделя той сам реши да отиде при майка си. Върна се късно вечерта, уморен и замислен.

– Как беше? – попитах тихо.

– Говорихме много… За татко, за детството ми… За това как винаги е искала всичко да е под контрол. Казах ѝ, че вече съм голям човек. Че ти си моето семейство сега.

Сълзите напълниха очите ми. Прегърнах го отново и си помислих колко често в българските семейства границите са размити, а любовта се бърка с контрол.

Сега вече рядко говорим за дрехи у дома. Но понякога се питам: колко още жени като мен търпят критики и обвинения заради чужди страхове? Колко още мъже като Божидар живеят между две жени и две очаквания?

А вие как бихте реагирали? Щяхте ли да замълчите или бихте защитили себе си и семейството си?