Когато свекървата диктува живота ти: Изповедта на една българка

– Жулиета, пак ли не си сложила чубрица в мусаката? – гласът на свекърва ми Лиляна пронизва въздуха като нож. Стоя в кухнята, ръцете ми треперят над тавата, а Марко се преструва, че не чува.

– Лиляна, така го обичаме – опитвам се да се усмихна, но думите ми увисват във въздуха.

– Вие младите нищо не разбирате! – тя тръшва лъжицата и излиза от кухнята. Оставам сама, с усещането, че съм провалила не само вечерята, а и брака си.

Така започна всичко. Когато се омъжих за Марко, вярвах, че ще намеря подкрепа и топлина в новото си семейство. Но Лиляна беше буря, която никога не стихваше. От първия ден тя реши, че трябва да контролира всичко – от това какво готвя до това как възпитаваме дъщеря ни Елица.

– Не я оставяй да гледа толкова телевизия! – крещеше тя през вратата на детската стая. – Аз отгледах трима сина без анимации и виж ги какви хора станаха!

Марко рядко вземаше страна. – Знаеш я мама – казваше ми вечер, когато се оплаквах. – Не й обръщай внимание.

Но как да не обръщам внимание, когато тя беше навсякъде? Всяка неделя идваше у нас още в осем сутринта с торба продукти и започваше да подрежда кухнята по свой вкус. Ако се опитвах да й противореча, следваше ледено мълчание или саркастични забележки пред роднините.

– Жулиета пак е забравила да купи кисело мляко – казваше тя на своята сестра Мария на семейните събирания. – Как ще стане тараторът?

Понякога имах чувството, че живея в нейния дом, а не в нашия. Дори когато решихме с Марко да заведем Елица на море само тримата, Лиляна настоя да дойде с нас.

– Как така без мен? Кой ще гледа детето, докато вие се къпете? – настояваше тя.

В крайна сметка отидохме всички заедно. На плажа Лиляна не спря да критикува избора ми на бански, слънцезащитния крем и дори начина, по който държа Елица за ръка във водата.

– Ако не беше тя, щяхме да сме щастливи – прошепнах на Марко една вечер, докато Елица спеше.

– Моля те, не започвай пак… – въздъхна той и се обърна на другата страна.

С времето започнах да се чувствам невидима в собствения си живот. Приятелките ми забелязаха промяната.

– Не си същата, Жулиета – каза ми веднъж Даниела. – Защо позволяваш на Лиляна да ти диктува всичко?

– Защото е майка на Марко… – отвърнах тихо. – А аз не искам да го поставям между нас.

Но колкото повече премълчавах, толкова по-силно усещах как се задушавам. Един ден Лиляна дойде у нас без предупреждение и започна да мести мебелите в хола.

– Тук ще сложим дивана, така ще има повече място за игра на детето – каза тя и вече местеше фотьойла.

– Лиляна, това е нашият дом! – извиках за първи път. Гласът ми трепереше от гняв и страх.

Тя ме погледна така, сякаш съм я предала. – Ако не ти харесва, можеш да си тръгнеш! – изсъска тя.

Марко дойде след работа и видя разместването. Погледна ме уморено:

– Моля те, не прави скандал…

Тогава разбрах: ако не се изправя срещу Лиляна, ще загубя себе си. Започнах да поставям граници. Казах й, че вече няма да идва без покана. Че решенията за Елица ще взимаме само аз и Марко.

Първите седмици бяха ад. Лиляна плачеше по телефона пред Марко:

– Снахата ти ме мрази! Не ме иска в живота ви!

Марко беше разкъсан между нас. Виждах болката в очите му, но този път не отстъпих.

С времето напрежението спадна. Лиляна започна да идва по-рядко. Марко разбра колко съм страдала и започна да ме подкрепя повече. Елица стана по-спокойна у дома.

Понякога се питам: заслужаваше ли си тази борба? Дали някога ще бъда истински приета от Лиляна? Или винаги ще бъда „снахата“, която разваля реда?

А вие как бихте постъпили на мое място? Колко далеч бихте стигнали заради собственото си щастие?