Когато свекървата донесе кофа с презрели краставици: Лятната буря в нашето семейство

– Ето, донесох ти малко краставици от градината – гласът на свекърва ми, Стоянка, прозвуча като гръм в тихия следобед. Тя стоеше на прага с кофа, пълна до ръба с огромни, жилави краставици, които приличаха повече на тикви, отколкото на нещо, което бих искала да сложа на масата.

Погледнах към нея, после към кофата. Усмихнах се насила. – Благодаря, много си мила.

В този момент зълва ми Мария се появи от двора, носейки малка кошничка с идеално дребни, свежи корнишони – точно такива, каквито всяка домакиня мечтае да сложи в бурканите за зимата. Стоянка я потупа по рамото и каза:

– За теб, Марийче, най-хубавите! Знаеш, че ти обичаш да правиш туршии.

Усетих как нещо в мен се пречупва. Вече не беше само жегата, която ме караше да се потя. Беше онова старо чувство на пренебрегване, което винаги изплуваше, когато свекърва ми правеше разлика между мен и Мария. Защо винаги аз получавам остатъците? Защо никога не съм достатъчно добра?

Оставих кофата до мивката и се опитах да не мисля за това. Но вечерта, когато седнахме на масата, мъжът ми Георги забеляза огромните краставици.

– Какво ще ги правим тия чудовища? – попита той с половин усмивка.

– Ще ги изхвърлим – изтървах аз по-остро, отколкото исках.

– Ама защо? Майка ти ги е донесла с добро – намеси се Мария от другия край на масата. – Аз моите вече ги нарязах за туршия.

Погледнах я и усетих как ревността ме задушава. – Твоите са хубави. Моите са… – замълчах. Не исках да започвам скандал пред децата.

Георги въздъхна тежко. – Всеки път едно и също… Не може ли поне веднъж да не се карате за глупости?

– Не е глупост! – избухнах. – Винаги е така! На Мария най-хубавото, а аз… Аз съм като прислужница тук!

Стоянка се намръщи. – Не говори така! Всичко давам по равно.

– По равно? – засмях се горчиво. – Погледни краставиците!

В този момент дъщеря ми Ива се разплака. Синът ми Петър избяга в стаята си. Семейната вечеря се превърна в поредната сцена от нашия летен сериал.

На следващия ден реших да не оставям нещата така. Взех кофата с презрелите краставици и отидох при съседката ми Лиляна.

– Лили, имаш ли идея какво да правя с тия чудовища? – попитах я отчаяно.

Тя се засмя: – О, аз от такива правя страхотна лятна супа! И сладко съм правила даже. Дай ще ти покажа.

Прекарахме целия следобед заедно в кухнята ѝ. Нарязвахме, белехме, смяхме се. Лиляна ми разказа как преди години свекърва ѝ също я е карала да се чувства по-малко важна от другите снахи. „Това е стара българска болест“, каза тя. „Но не трябва да ѝ позволяваш да те разяжда.“

Когато се прибрах вкъщи с бурканите супа и сладко от краставици, Георги ме погледна изненадано.

– Какво е това?

– Ново начало – отвърнах тихо.

Вечерта поканих всички на масата. Сложих супата и сладкото пред тях.

– Това е от онези краставици – казах и ги погледнах право в очите. – Може би не са най-хубавите на вид, но могат да бъдат нещо прекрасно, ако им дадеш шанс.

Стоянка опита супата и кимна одобрително. Мария поиска рецептата. Децата ядоха с апетит.

След вечерята Георги ме прегърна.

– Извинявай за вчера. Понякога не виждам колко ти е трудно.

Погледнах го и усетих как тежестта в гърдите ми започва да се разтапя.

– Не искам да се чувствам по-малко важна – прошепнах.

– Не си – каза той твърдо. – Просто понякога всички забравяме да го покажем.

Тази нощ заспах с усмивка. На следващия ден занесох буркан сладко от краставици на свекърва ми. Тя го прие мълчаливо, но после ми се обади:

– Много е хубаво станало… Благодаря ти, Даниела.

Може би никога няма да бъда любимата снаха. Може би винаги ще има кофи с презрели краставици за мен. Но вече знам: всичко зависи от това как ще ги използвам.

Понякога си мисля: колко често позволяваме на дребните несправедливости да ни разделят? Ами ако просто ги превърнем в нещо хубаво?