Когато свекървата избра другото внуче: История за болката от несправедливостта в семейството

– Мамо, моля те, само за два часа остани с малкия, трябва да отида на преглед – гласът ми трепереше, докато държах телефонa, а очите ми се пълнеха със сълзи.

– Не мога, Деси. Не съм вече на годините си. Краката ме болят, гърбът ми не държи… – отговори свекърва ми Мария с онзи уморен, почти съкрушен тон, който използваше всеки път, когато я помолех за помощ.

Затворих телефона и се загледах в стената. Бебето плачеше в другата стая, а аз се чувствах по-самотна от всякога. Мъжът ми, Иво, работеше по 12 часа на ден, за да изплащаме кредита за апартамента в Люлин. Майка ми беше починала преди две години – ракът я отне бързо и безмилостно. Останахме само ние тримата – аз, Иво и малкият Алекс.

Първите месеци след раждането бяха ад. Безсънни нощи, колики, страхове – всичко върху мен. Свекърва ми живееше на две спирки с трамвая, но винаги имаше оправдание: „Сърцето ми не е като преди“, „Докторът ми забрани да се напрягам“, „Не мога да вдигам тежко“. Понякога дори не вдигаше телефона.

Иво се опитваше да я разбере. „Все пак е на 60, Деси. Не можем да я насилваме.“ Но аз виждах как в очите му проблясва същото разочарование като в моите. Всяка вечер заспивах със сълзи и усещане за предателство.

Минаха месеци. Алекс порасна, започна да лази, после да ходи. Научих се да се справям сама – с пазаруването, готвенето, чистенето и грижите за детето. Свикнах с мисълта, че помощ няма да получа.

Един ден обаче всичко се преобърна. Бяхме на гости у сестрата на Иво – Петя. Тя беше бременна в осмия месец и цялото семейство се беше събрало да празнува именния й ден. Мария беше там – сияеща, усмихната, носеше торти и подаръци.

– Петенце, само кажи кога ще имаш нужда от мен! Ще идвам всеки ден да ти помагам с бебето! – чух я да казва с ентусиазъм.

Погледнах Иво – лицето му пребледня. Петя се разсмя:

– Мамо, ти си най-добрата! Знам, че ще мога да разчитам на теб!

– Разбира се! За внучето си всичко ще направя! – отвърна Мария и я прегърна силно.

В този момент нещо в мен се пречупи. Сълзите напираха, но ги преглътнах. През цялата вечер Мария обсъждаше как ще помага на Петя – ще готви, ще пере, ще разхожда бебето, ще го приспива… Всичко онова, което отказа на мен.

На връщане към вкъщи Иво мълчеше дълго. Най-накрая прошепна:

– Не мога да повярвам… Значи за нас не може, но за Петя може?

– Явно така излиза – отвърнах тихо.

След раждането на племенника ни Мария буквално се преобрази. Всеки ден беше у Петя – носеше супи, сменяше памперси, разхождаше количката из парка. Публикуваше снимки във фейсбук: „Най-щастливата баба!“, „Моето слънчице!“.

А Алекс? Той вече беше на година и половина и познаваше баба си само от снимките по рафтовете у дома.

Една вечер Иво не издържа и отиде при майка си.

– Мамо, защо не помогна на Деси? Защо Алекс не заслужава същото внимание?

Мария замълча дълго.

– Не знам… Може би защото Петя ми е дъщеря… С нея се разбирам по-лесно… А и ти си мъж – ти трябва да си силен… Не знам как да го обясня…

Иво излезе от апартамента й със сълзи в очите. Вкъщи седна до мен и каза:

– Мислех си, че майка ми е справедлива жена. Че ще обича еднакво всички свои внуци. Явно съм грешал.

От този ден нещо между нас и Мария се промени завинаги. Виждахме я рядко – само по празници. Алекс растеше без баба си. Понякога питаше: „Мамо, коя е тази жена на снимката?“ А аз не знаех какво да му кажа.

С времето болката притъпи, но горчилката остана. Научих се да не очаквам помощ от никого освен от себе си и Иво. Но понякога нощем се питам: Какво ли щеше да е, ако Мария беше избрала да бъде баба и на нашето дете? Дали щяхме да сме по-сплотени? Или просто някои рани никога не зарастват?

Кажете ми – бихте ли простили такава несправедливост? Или има неща, които не могат да бъдат забравени?