Когато свекървата каза: „Ще вземеш кредит, нали?“ – Събрах си багажа и се върнах при мама
– Ами, какво чакаш? Ще вземеш кредит, нали? – гласът на свекърва ми, Мария, проряза тишината в кухнята като нож. Петър седеше срещу мен, вперил поглед в чинията си, сякаш фасулът вътре беше по-интересен от собствения му живот. Аз стисках ръба на масата толкова силно, че кокалчетата ми побеляха.
Бях на деветнадесет, когато се омъжих за Петър. Мама плака цяла нощ преди сватбата, а татко не каза нищо – само ме прегърна силно. Вярвах, че любовта ще ни стигне. Че ще се справим. Че ще си имаме наш дом, наш уют, наш живот. Но вместо това се озовах в двустаен панелен апартамент в Люлин – с Петър и неговата майка.
Първите месеци бяха като лош сън. Мария беше навсякъде – в кухнята, в банята, дори в мислите ми. Всичко трябваше да е по нейния начин: как се готви бобът, кога се пере, как се сгъват чорапите на Петър. Всяка сутрин ме будеше с трясък на врати и упреци: „Ти пак си оставила чашата на мивката!“, „Петре, кажи ѝ да не ми пипа кърпите!“. Петър мълчеше. Вечер, когато легнехме, аз му шепнех: „Моля те, кажи ѝ нещо…“, а той само въздъхваше: „Такава си е мама…“.
Работех на две места – сутрин в една книжарница на булевард „Витоша“, следобед чистех офиси. Връщах се пребита, а вкъщи ме чакаха нови упреци: „Защо не си сготвила?“, „Пак ли ще ядем купешки салам?“. Петър работеше като техник в сервиз за компютри. Парите никога не стигаха. Мечтаехме за собствено жилище, но с нашите заплати това беше химера.
Една вечер Мария ни събра на масата. Беше сготвила мусака и сложила салата от домати и краставици – любимата на Петър. Гледаше ме с онзи поглед, който винаги ме караше да се чувствам като натрапник.
– Говорих с една приятелка – започна тя. – Има банка, дават кредити на млади семейства. Ще вземете кредит и ще си купите гарсониера. Аз ще ви помагам…
Петър кимаше послушно. Аз преглътнах трудно.
– Не можем да си позволим кредит – казах тихо.
– Ама как не можете? – избухна тя. – Всички взимат! Какво ще кажат хората? Че синът ми не може да осигури дом на жена си ли?
– Не става дума за хората… – опитах се да обясня.
– Ти не разбираш! – прекъсна ме тя. – Тук не е хотел! Или взимате кредит и се оправяте сами, или…
Петър мълчеше. Погледнах го с надежда да каже нещо, да ме защити поне веднъж. Той само сведе глава.
Тази нощ не спах. Слушах как Мария хърка зад стената и как Петър диша тежко до мен. Сутринта станах рано, приготвих кафе и седнах до прозореца. Гледах панелките отсреща и се чудех кога спрях да мечтая.
Мама ми звънна по обяд.
– Как си, мило?
Гласът ѝ беше топъл и тревожен.
– Добре съм… – излъгах.
– Ако имаш нужда от нещо… Знаеш къде е домът ти.
Затворих телефона със сълзи в очите.
Вечерта Мария пак започна:
– Решихте ли? Ще вземете ли кредит?
Петър ме погледна умолително:
– Айде, Мариела… Мама е права. Всички наши приятели вече са на свое…
– А ти какво мислиш? – попитах го тихо.
Той замълча.
Тогава разбрах – никога няма да бъда на първо място за него. Никога няма да бъда достатъчно добра за Мария. Никога няма да имам свой дом тук.
Събрах си багажа през нощта. Взех само най-необходимото – няколко дрехи, снимката от бала, любимата ми книга. Оставих халката на нощното шкафче.
На сутринта Мария ме посрещна в коридора:
– Къде тръгна така?
– Връщам се при мама.
Тя ме изгледа с презрение:
– Така ли? Бягаш при мама? Много зряло!
Петър стоеше зад нея, безмълвен.
Излязох от апартамента без да се обърна назад.
Вкъщи мама ме прегърна силно и ми прошепна:
– Добре дошла у дома, дете мое.
Седяхме дълго на дивана и мълчахме. После ѝ разказах всичко – за Мария, за Петър, за кредита… За това как съм се изгубила някъде между чуждите очаквания и собствените си мечти.
Сега съм отново у дома. Работя, уча вечерно и мечтая отново – този път за себе си. Понякога се питам дали постъпих правилно. Дали любовта е достатъчна, когато няма уважение? Дали някога ще намеря място, където да бъда просто… себе си?
А вие как бихте постъпили? Колко струва самоуважението ви?