Когато свекървата ми остана на легло и аз трябваше да спася вечерята: Истината за едно семейство

— Мария, ти ли ще сготвиш тази вечер? — гласът на Нора прозвуча остро от спалнята, където лежеше вече втора седмица след операцията на крака. Чувах как телевизорът бучи в съседната стая, а в кухнята въздухът беше тежък от напрежение.

— Да, Нора, ще се справя — отговорих, опитвайки се да не трепне гласът ми. Знаех, че няма да е доволна. Тя винаги намираше кусури на всичко, което правех — от начина, по който беля картофите, до това как сервирам салатата.

Мъжът ми, Георги, стоеше неловко до мен и се преструваше, че търси нещо в шкафа. Братята му — Стефан и Димитър — щяха да дойдат със семействата си за вечеря. Всички очакваха Нора да бъде домакинята, но този път тя беше безсилна.

— Ако не можеш да направиш мусаката като хората, по-добре изобщо не я почвай — прошепна тя, когато минах покрай вратата й с тавата.

Стиснах зъби. Вече бях приготвила няколко ястия предварително — знаех, че Георги не може да готви и не исках вечерята да се превърне в катастрофа. Но въпреки усилията ми, усещах как напрежението расте. Спомних си първата ни среща с Нора — тогава тя ме изгледа от глава до пети и каза: „Ти май не си от нашите.“ Оттогава все се опитвах да й докажа обратното.

Докато подреждах масата, чух как Стефан и жена му Ива пристигат. Децата им тичаха из коридора, а Ива носеше домашна баница.

— Мария, как си? — попита тя с усмивка, но видях умората в очите й. Знаех, че и тя не е любимката на Нора.

— Добре съм… или поне се опитвам — отвърнах тихо.

В този момент Нора повика Георги:

— Ела тук! Кажи на Мария да не забрави да сложи магданоз в супата! И да не слага много сол — знаеш, че не понасям!

Георги кимна виновно и ми предаде „инструкциите“. Усетих как ръцете ми треперят от напрежение. Не беше само заради готвенето — беше заради всички онези години, в които се чувствах като чужда в собствения си дом.

Когато всички седнаха на масата, Нора настоя да бъде изнесена на стол до прозореца, за да може да наблюдава всичко. Стефан и Димитър се шегуваха шумно, а децата се караха за последното парче баница. Аз сервирах ястията едно по едно — мусака, супа топчета, салата с домати и краставици.

— Мусаката е суха — обяви Нора след първата хапка. — А салатата… кой слага толкова лук?

Погледнах към Георги за подкрепа, но той само сведе очи към чинията си. Ива ми намигна съчувствено. Димитър опита да разведри обстановката:

— Ей, Мария, ако оцелееш след тази вечеря, значи си истинска българка!

Всички се засмяха, но смехът беше напрегнат. В този момент малката дъщеря на Стефан разля чашата си върху покривката.

— Виждаш ли? — въздъхна Нора. — Всичко е наопаки без мен!

Почувствах как сълзите напират в очите ми. Станах и излязох на балкона. Вечерният въздух беше хладен и миришеше на липа. Чух стъпки зад себе си — беше Ива.

— Не им обръщай внимание — прошепна тя. — Аз вече спрях да се боря. Свекървите са си такива.

— Но защо трябва да е така? Защо винаги трябва да доказваме нещо? — попитах отчаяно.

Ива само сви рамене.

Върнах се вътре с усмивка на лицето — маската, която носех вече десет години. Вечерята продължи с още критики и недоволство от страна на Нора. Когато всички си тръгнаха, останах сама в кухнята сред мръсните чинии и остатъците от храна.

Георги дойде при мен:

— Благодаря ти… Знам, че не е лесно с майка ми.

Погледнах го уморено:

— Не е въпросът само в нея. Въпросът е дали някога ще бъда част от това семейство… или винаги ще съм просто „жената на Георги“?

Той замълча.

Седнах на масата и се загледах в празната чаша пред себе си. Колко още вечери като тази ще трябва да преживея? Колко още ще трябва да търпя критики и недоволство? И кога най-сетне ще мога да бъда себе си?

А вие как бихте постъпили на мое място? Щяхте ли да продължите да търпите или щяхте да се изправите срещу семейството?