Когато свекървата ми отказа помощ, а сега ние плащаме за нея

„Пак ли ще стоиш и ще чакаш чудо, Мариана? Пари не падат от небето!“ – думите на свекърва ми още кънтят в главата ми, въпреки че са минали почти три години от онзи ден. Стоях в малката кухня на панелката ни в Люлин, стискайки чашата с чай, а съпругът ми Петър беше до мен – безработен, със свити рамене и поглед, забит в пода. Бяхме останали без пари, а дъщеря ни Ива трябваше да започне училище.

„Мамо, моля те… Само за няколко месеца. Ще върнем всичко, щом Петър си намери работа“, опита се да я убеди той по телефона. От другата страна чух само сухото ѝ „Не мога. И аз имам разходи. Вие сте вече големи хора.“

Тогава нещо в мен се пречупи. Не беше само болката от отказа – беше усещането, че сме сами срещу света. Петър се затвори в себе си, а аз започнах да чистя по домовете на съседи и да шия дрехи за познати. Вечер броях стотинките за хляб и мляко. Ива ме гледаше с големите си кафяви очи и питаше: „Мамо, ще имаме ли пари за нова раница?“ Сърцето ми се късаше.

Минаха месеци. Петър най-накрая започна работа като техник в една фирма за климатици. Заплатата не беше голяма, но поне можехме да дишаме малко по-спокойно. Започнахме да спестяваме – по левче, по два – за бъдещето на Ива. Свекърва ми Ана не се обаждаше често. Когато го правеше, беше все с укори: „Защо не идвате по-често?“, „Ива сигурно вече е забравила баба си.“

Времето минаваше и раните леко зарастваха. Но преди половин година всичко се преобърна отново. Ана се разболя тежко – диабетът ѝ се влоши, появиха се усложнения. Лекарите казаха, че ще има нужда от постоянни грижи и скъпи лекарства. Сестрата на Петър живее в чужбина и категорично отказа да помага: „Аз имам свои деца и разходи!“, каза тя по Viber.

Седяхме с Петър на масата и гледахме сметките – нашите спестявания се топяха като сняг през март. „Какво ще правим?“, прошепна той. В очите му видях същия страх, който изпитвах и аз преди години.

„Ще помогнем, Петре. Както можем. Не мога да я оставя така… колкото и да боли“, казах тихо.

Започнахме да плащаме лекарствата ѝ, да ѝ носим храна, да я водим по болници. Всяка седмица пътувахме до Перник, където живее тя – аз ѝ сменях превръзките, Петър оправяше отоплението и носеше дърва. Ана вече не беше онази строга жена с леден глас – беше слаба, уплашена старица с треперещи ръце.

Една вечер седнах до леглото ѝ. Тя ме хвана за ръката – за първи път от години.

– Мариана… знам, че не бях права тогава… Съжалявам – прошепна тя със сълзи в очите.

Не знаех какво да кажа. В мен бушуваха гняв и съжаление едновременно.

– Животът ни учи на прошка… но белезите остават – отвърнах тихо.

Петър стоеше на прага и слушаше мълчаливо. По-късно вечерта ме прегърна силно:

– Благодаря ти, че си до мен… въпреки всичко.

– Ние сме семейство, Петре. Дори когато боли.

Сега парите ни пак са на привършване. Ива расте и мечтае да учи медицина – а аз не знам дали ще можем да ѝ осигурим това бъдеще. Понякога нощем лежа будна и се питам: струваше ли си всичко това? Дали някога ще получим същата подкрепа, ако ние изпаднем в нужда? Или сме обречени винаги да даваме повече, отколкото получаваме?

Кажете ми… Вие бихте ли простили такава болка? Къде свършва дългът към семейството и започва самоуважението?