Когато свекървата ми се нанесе: Битка за власт в собствения ни дом
– Не така се прави мусака, Цвети! – гласът на Мария прониза тишината в кухнята като нож. Стоях с дървената лъжица в ръка, а картофите вече бяха нарязани. Ръцете ми трепереха. Беше третият ден, откакто свекърва ми се нанесе при нас, и вече усещах как въздухът в апартамента става тежък.
– Мама, остави я да си го направи както знае – опита се да се намеси Петър, мъжът ми, но Мария само махна с ръка.
– Ти не разбираш, Петре! Ако не ѝ покажа сега, после кой ще я научи? – изсумтя тя и се приближи до мен. – Дай ми лъжицата.
Погледнах Петър. Очите му бяха уморени. Знаех, че и той се чувства притиснат между двете жени в живота си. Но какво да направя? Това беше моят дом. Нашият дом. А сега се чувствах като гостенка.
Всичко започна преди две седмици. Мария остана сама – бащата на Петър почина неочаквано, а братът на Петър живее в Германия и не може да се върне скоро. Петър настоя да я вземем при нас, докато мине най-тежкото. Съгласих се. Как да не помогнеш на човек в беда? Но никой не ме предупреди, че ще трябва да се боря за всяка педя от собствения си живот.
Първата вечер беше тиха. Мария плака в стаята за гости, а аз ѝ носех чай и одеяло. На втория ден започна да подрежда шкафовете в кухнята. На третия вече беше изхвърлила половината ми подправки с думите: „Това са боклуци, Цвети! Само химия.“
– Мамо, къде са ми канелата и кимионът? – попитах я една сутрин.
– Изхвърлих ги. Тук ще готвим по български! – отвърна тя с категоричност, която не търпи възражение.
Петър се опитваше да балансира. Вечер гледахме новините заедно, но Мария все намираше повод да коментира политиката или възпитанието на децата ни – сякаш аз не съм майка им.
– Цвети, защо оставяш Виктор да гледа толкова телевизия? На неговата възраст трябва да чете книжки! – казваше тя всеки път, когато синът ни седнеше пред екрана.
– Мамо, той има домашни и чете достатъчно – опитвах се да обясня.
– Като беше малък Петър, не сме имали телевизор! И пак стана човек!
Вечерите станаха напрегнати. Започнах да се затварям в банята по-дълго от обикновено, само за да си поема дъх. Петър забеляза.
– Цвети, моля те, опитай се да я разбереш. Трудно ѝ е…
– А на мен не ми ли е трудно? – прошепнах аз през сълзи.
Една вечер избухнах. Беше петък, а аз бях приготвила любимата на всички паста със сметана и гъби. Мария дойде в кухнята и само като видя тенджерата, поклати глава.
– Това ли ще ядем? Пак чуждоземски манджи…
– Мария, това е нашият дом! – гласът ми излезе по-силен, отколкото очаквах. – Моля те, уважавай начина ни на живот!
Тя ме погледна така, сякаш съм я ударила.
– Аз само искам най-доброто за вас… – прошепна тя и излезе от стаята.
Петър ме прегърна. За първи път от дни почувствах подкрепа.
– Ще поговоря с нея – каза той тихо.
На следващия ден Мария беше тиха. Не подреждаше нищо, не коментираше храната. Но усещах стената между нас. Децата също го усещаха – Виктор спря да пита баба си за приказки вечер.
Седнахме тримата една вечер след като децата заспаха.
– Мамо – започна Петър, – трябва да намерим начин да живеем заедно без да се караме.
Мария въздъхна тежко.
– Знам, че ви е трудно с мен… Просто… цял живот съм свикнала аз да съм домакинята. Сега всичко ми е чуждо.
Погледнах я. За първи път видях не строгата жена, а една самотна майка, която е изгубила всичко познато.
– Може би можем да намерим компромис – казах тихо. – Да готвим заедно понякога? Да оставим някои неща по твой начин, други по мой?
Тя кимна бавно.
От този ден започнахме да градим нови правила. Не беше лесно – имаше още много сблъсъци и сълзи. Но вече говорехме повече. Понякога дори се смеехме заедно над някоя провалена рецепта или спомен от миналото.
Сега знам: границите са трудни за поставяне особено когато добрите намерения се сблъскат с различните светове на поколенията. Но ако не ги поставим сами, някой друг ще го направи вместо нас.
Понякога се питам: колко от нас са готови да защитят дома си без да изгубят човечността си? А вие как бихте постъпили на мое място?