Когато свекървата поиска невъзможното: Историята на една българска трапеза
– Мария, тази година пак ти ще правиш пуйката! – гласът на свекърва ми Станка прониза кухнята като остър нож. Беше 23 декември, а аз бях до лакти в тесто за баница, с брашно по челото и сърце, което туптеше от напрежение.
Погледнах я, без да крия умората си. – Станке, миналата година не се получи добре. Всички го знаем. Може би е по-добре ти или някой друг да я направи този път.
Тя се изсмя сухо. – Ако не се научиш, кога ще се научиш? Не може все да бягаш от отговорностите! Ти си жената в тази къща, Мария!
В този момент мъжът ми Петър влезе с две торби от магазина. Усети напрежението във въздуха и замръзна на прага. – Какво става?
– Пак за пуйката спорим – отвърнах тихо.
Станка се обърна към него: – Кажи й, че трябва да я направи! Миналата година беше сурова, но това не значи да се отказва! Аз на твоята възраст вече готвех за цялата рода!
Петър въздъхна и остави торбите. – Мамо, нека Мария реши сама. Не е нужно да се карате.
Но Станка не отстъпваше. – Вие младите все искате лесното! Едно време нямаше готови пуйки от магазина, всичко сами правехме! А сега – страх ви е да опитате пак!
Усетих как гневът ми кипи. Миналата година наистина обърках нещата – пуйката остана сурова отвътре, а Станка не пропусна да го спомене пред всички роднини. Цяла вечер слушах подмятания и шеги на мой гръб. Тази година исках просто да помогна с другите ястия, но не и да преживея същото унижение.
– Станке, не е въпрос на страх. Просто искам празникът да мине спокойно. Ако ти искаш – направи я ти. Аз ще помогна с всичко друго.
Тя ме изгледа с ледени очи. – Значи отказваш? Това ли е благодарността ти за всичко, което правя за вас?
Петър се опита да смекчи тона: – Мамо, хайде да не разваляме празника. Мария цяла седмица работи до късно, нека си почине малко.
Станка обаче вече беше наранена. – Вие младите нямате уважение! Аз ако бях отказала на свекърва си, щеше да ме изгони от къщата!
Излязох от кухнята със сълзи в очите. Отидох в спалнята и затворих вратата зад себе си. Седнах на леглото и си позволих да плача тихо. Защо винаги трябва аз да съм виновната? Защо никой не вижда колко се старая?
След час Петър дойде при мен. – Добре ли си?
– Не знам… Чувствам се като провалена снаха. Каквото и да направя, все е грешно.
Той ме прегърна. – Не си виновна ти. Мама просто е такава – обича всичко да е по нейния начин.
– Но аз не мога повече така! Не искам всяка Коледа да е бойно поле!
На следващия ден атмосферата беше напрегната. Станка мълчеше демонстративно, а аз се опитвах да се държа нормално пред децата. Когато дойде време за приготвяне на пуйката, тя я извади от хладилника и започна сама да я подготвя, мълчаливо и с тежки въздишки.
Вечерта масата беше богата – сарми, баница с късмети, салати… Пуйката ухаеше прекрасно. Но никой не говореше много. Децата се опитваха да разведрят обстановката с шеги, но възрастните бяхме напрегнати.
Когато дойде време за разрязване на пуйката, Станка гордо я постави пред себе си и започна да я реже. Изведнъж ножът заседна – отвътре месото беше леко сурово.
Настъпи тишина. Петър погледна към мен с извинителен поглед. Аз сведох очи.
Станка пребледня, но бързо се окопити: – Е, случва се… Печката май не работи както трябва.
Петър тихо каза: – Мамо, миналата година беше същото… Не е толкова важно. Важното е да сме заедно.
Станка не каза нищо повече цяла вечер.
След празника тя дойде при мен в кухнята докато миех чиниите.
– Мария… Извинявай за вчерашното. Понякога забравям колко е трудно всичко това.
Погледнах я изненадано. За първи път чувах такива думи от нея.
– Всички грешим понякога, Станке. Важното е да си помагаме.
Тя кимна и тихо излезе от стаята.
Седнах до прозореца с чаша чай и гледах как снегът пада навън. Замислих се колко често позволяваме на традициите и очакванията да ни разделят вместо да ни сближават.
Дали някога ще можем просто да бъдем семейство без обвинения и гордост? Или винаги ще има една пуйка, която ще ни напомня за нашите несъвършенства?