Когато свекървата се превърне в заплаха – Историята на едно българско семейство

– Какво си направила с мусаката, Елена? – гласът на свекърва ми Стефка пронизваше въздуха като нож. Стоях в кухнята, с ръце, потънали в сапунена вода, и се опитвах да не избухна. Беше вторник вечер, а аз отново се чувствах като гост в собствения си дом.

– Сложих малко повече магданоз, както обича Димитър – отвърнах тихо, но тя вече беше обърнала гръб и мърмореше нещо под носа си.

Откакто Стефка се нанесе при нас преди шест месеца – уж временно, докато ремонтират апартамента ѝ – всичко се промени. Всяка сутрин започваше с критика: „Това кафе е слабо“, „Детето пак е без чорапи“, „Димитре, защо си толкова уморен?“. А вечерите… вечерите бяха най-лоши. Сядахме на масата, а тя разказваше истории от младостта на Димитър, подчертавайки колко добре се е справяла с всичко сама. Погледът ѝ винаги намираше начин да ме засегне.

Димитър… Моят Димитър. В началото ме защитаваше. „Майка ми просто е притеснена“, казваше. Но с времето започна да се отдръпва. Виждах го как се затваря в себе си, как избягва конфликтите. Когато се опитвах да говоря с него, той само въздъхваше:

– Ели, моля те, нека не започваме пак. Тя е сама, няма кой друг да ѝ помогне.

Но кой помагаше на мен? Кой виждаше как всяка вечер плача в банята, за да не ме чуе дъщеря ни Мария? Кой усещаше как се задушавам в собствения си дом?

Една вечер, след поредната кавга за това дали Мария трябва да носи шапка на двора през април, не издържах.

– Димитре, така повече не може! – гласът ми трепереше. – Чувствам се като прислужница в собствения си дом! Ти винаги я защитаваш! А аз?

Той ме погледна уморено:

– Елена, не искам скандали. Майка ми е възрастна жена. Не мога да я изхвърля на улицата.

– Никой не говори за изхвърляне! Но трябва да има граници! – сълзите вече се стичаха по бузите ми.

Стефка стоеше зад вратата и слушаше. На следващия ден беше още по-студена. Не ми проговори цял ден. Дори Мария забеляза напрежението.

– Мамо, защо баба е тъжна? – попита ме тя.

– Не е тъжна, просто е уморена – излъгах.

Вътре в мен бушуваше буря. Започнах да се съмнявам в себе си: може би аз съм проблемът? Може би съм твърде чувствителна? Но когато една вечер чух Стефка да казва на Димитър: „Елена не знае как се гледа семейство“, нещо в мен се пречупи.

Започнах да избягвам дома си – работех до късно, разхождах се из квартала, само и само да не чувам гласа ѝ. Мария усещаше всичко и стана по-затворена. А Димитър… той просто изчезна зад стената на мълчанието.

Една събота сутрин, докато приготвях закуска, Стефка влезе в кухнята и без поздрав каза:

– Ако не можеш да се справиш с домакинството, кажи ми. Ще поема всичко аз.

Погледнах я право в очите:

– Това не е състезание, госпожо Стефка. Това е моят дом.

Тя замълча за миг, после изсумтя:

– Домът е там, където има ред. А тук няма ред.

Тогава разбрах: никога няма да бъда достатъчно добра за нея. Никога няма да спечеля тази битка.

Вечерта седнах с Димитър. Говорихме дълго. Казах му всичко – за болката, за страха, за усещането, че губя себе си. За първи път от месеци той ме прегърна истински.

– Ще говоря с майка – обеща ми тихо.

Не знам какво ѝ каза, но след седмица Стефка започна да търси нов апартамент. Напрежението у дома намаля. Мария отново започна да се смее.

Но белезите останаха. Дори сега понякога се будя нощем и се питам: можеше ли да постъпя по друг начин? Трябва ли жената винаги да търпи заради семейството?

А вие… бихте ли позволили някой да разруши вашия дом?