Когато свекървата стане център на бурята: Историята на една българска жена

— Пак ли няма да има месо на масата? — гласът на свекърва ми, Мария, проряза тишината в малката ни кухня. Стоях с гръб към нея, ръцете ми трепереха над тенджерата с картофена яхния. Беше вторник вечер, а аз броях стотинките в портмонето си, чудейки се дали ще стигнат за хляб до края на седмицата.

Мъжът ми, Петър, седеше на масата, вперил поглед в телефона си. Знаех, че се преструва, че не чува. От месеци насам парите не стигаха. След като го съкратиха от завода в Перник, работеше каквото намери — тук-там по строежите, малко таксуване през нощта. Аз пък чистех офиси в центъра на София. Вечер се прибирах уморена, с болки в кръста и с усещането, че животът ни се изплъзва между пръстите.

— Мамо, стига — опита се да я прекъсне Петър. — Не е лесно сега.

— Не е лесно? — изсмя се тя горчиво. — Когато аз бях на вашите години, вече имахме апартамент и кола! А ти, Даниела — обърна се към мен с онзи поглед, който ме караше да се чувствам като натрапница — твоите родители какво ви помогнаха? Нищо! Само тежест сте ми на главата.

Усетих как бузите ми пламват. Майка и татко са пенсионери в едно село до Ловеч. Цял живот са работили по нивите и сега едва свързват двата края. Не можех да понеса да ги обиждат. Но думите заседнаха в гърлото ми.

— Мамо, стига вече! — Петър повиши тон. — Не можем повече да ти помагаме финансово. Едвам се справяме сами.

Тишината падна тежко. Мария ме изгледа така, сякаш съм виновна за всичко. После стана рязко от стола и тресна вратата на спалнята.

Седнах срещу Петър. Очите му бяха уморени, под тях се виждаха сенки.

— Защо винаги аз съм виновната? — прошепнах.

— Не си ти виновна — отвърна той тихо. — Просто… тя не може да приеме, че времената са други.

— А ти можеш ли? — попитах го. — Защото аз вече не издържам.

Той не отговори. Само стана и излезе на балкона да пуши.

Седях сама в кухнята и слушах как часовникът тиктака. Спомних си първите години с Петър — как мечтаехме за дом, деца, спокойствие. Сега всичко беше борба: за пари, за уважение, за малко тишина.

На следващия ден Мария си тръгна без да каже довиждане. Вечерта телефонът звънна — беше майка ми.

— Дани, добре ли сте? — попита тя притеснено.

— Добре сме, мамо — излъгах. — Просто е напрегнато.

— Ако имате нужда от нещо… — започна тя.

— Не, мамо! Вие едва се справяте… Не искам да ви товаря.

Затворих телефона със сълзи в очите. Толкова пъти съм чувала от Мария как родителите ми не струват, че започнах да го вярвам. А те са ми дали всичко, което са могли.

Седмиците минаваха тежко. Петър ставаше все по-затворен. Започнахме да се караме за дреболии: кой ще плати сметките, кой ще купи хляб, кой ще измие чиниите. Вечерите ни минаваха в мълчание пред телевизора.

Една вечер той се прибра късно и миришеше на алкохол.

— Къде беше? — попитах го тихо.

— При Краси от строежа… Пихме по една ракия. Трябваше ми малко разтоварване.

— А аз кога ще имам време за разтоварване? — гласът ми трепереше от гняв и отчаяние.

Той само въздъхна и легна на дивана с дрехите.

На следващия ден получих писмо от банката: просрочена вноска по кредита за апартамента. Сърцето ми се сви. Отидох до банята и се разплаках без звук.

Вечерта казах на Петър:

— Ако не намерим решение скоро, ще загубим всичко…

Той ме погледна безпомощно:

— Какво да направя? Да замина за Германия ли?

— Може би трябва… Или поне да поговорим с майка ти да ни остави на мира!

Той замълча дълго:

— Тя няма къде да отиде… Ако я оставим сама?

— А ако ние останем без дом?

В този момент осъзнах: никой не мисли за мен. Аз съм просто мост между всички проблеми — между Петър и майка му, между нашето семейство и моето минало.

Седмица по-късно Мария пак дойде. Този път я посрещнах твърдо:

— Мария, моля те, нека поне за малко спреш с упреците към мен и моето семейство. Всички сме в труден момент.

Тя ме изгледа изненадано:

— Ти ли ще ми казваш какво да правя?

— Да! Защото вече не мога повече така!

Петър стоеше между нас като дете между две каращи се майки.

Мария избухна:

— Ако баща ти беше жив, щеше да ви помогне! А ти само ревеш!

Почувствах как нещо в мен се пречупва. Излязох навън и седнах на стълбите пред блока. Вдишвах студения въздух и се чудех: кога животът ни стана толкова труден? Кога забравихме какво е обич?

Върнах се вкъщи късно вечерта. Петър ме чакаше буден:

— Съжалявам… Не знам какво да правя…

— И аз не знам — прошепнах. — Но повече няма да позволя никой да ме унижава. Дали ще останем заедно или не… трябва да намерим сили да защитим себе си.

Сега пиша тези редове и се питам: колко още български жени премълчават болката си заради чуждите очаквания? Кога ще започнем да живеем за себе си, а не за чуждото одобрение?