Когато свекървата ти донесе кофа презрели краставици: Лято в сянката на семейните сравнения

— Ето, Деси, донесох ти малко краставици от градината — гласът на свекърва ми, леля Пенка, прозвуча в коридора още преди да я видя. Беше облечена с онзи си син престилков халат, а в ръцете ѝ тежеше огромна кофа, пълна до ръба с презрели, жълтеникави краставици. В същото време Мария, зълва ми, стоеше до нея с малка кошничка — вътре бяха най-хубавите, дребни и свежи краставички, идеални за туршия.

— О, мамо, точно такива ми трябват! — възкликна Мария и се усмихна широко. Пенка ѝ погали косата и ѝ прошепна нещо, което не чух. Аз стоях с кофата в ръце, усещайки как тежестта ѝ се пренася в гърдите ми. Защо винаги аз получавам остатъците? Защо никога не съм достатъчно добра?

В кухнята се опитах да се усмихна, докато Пенка разказваше какви чудеса прави Мария с туршиите си. — Тя има златни ръце, всичко ѝ става вкусно! — каза тя и ме погледна бегло. — А ти, Деси, ще ги нарежеш за таратор или салата, нали? Те са малко по-големи, ама пак стават.

Стиснах зъби и кимнах. Не исках да показвам колко ме боли. Мъжът ми, Иво, влезе в кухнята и хвърли бърз поглед към кофата. — Пак ли ти даде най-едрите? — прошепна той. — Не се ядосвай, знаеш я майка ми.

Но аз се ядосвах. Не само заради краставиците. Всяко лято беше така — Мария получаваше най-доброто: плодовете от градината, новите буркани за зимнина, дори рецептите на баба. Аз бях „другата“ — жената на по-малкия син, тази, която все още не може да направи лютеница като хората.

Вечерта седях на терасата и гледах как децата тичат по двора. Сълзите ми се стичаха безшумно. Чувах смеха на Мария и Пенка от кухнята. Говореха си за някаква нова рецепта за кисели краставички. Аз бях сама със своите мисли и кофата презрели зеленчуци.

На следващия ден реших да направя таратор за всички. Нарязах краставиците, макар че бяха твърди и с големи семки. Докато готвех, Пенка надникна през рамото ми.

— Много ли са презрели? — попита тя уж загрижено.

— Ще стане хубав таратор — отвърнах сухо.

— Ако искаш, Мария може да ти даде от нейните малки краставички… — предложи тя.

— Не, благодаря — казах твърдо. — Ще се справя с моите.

Вечерята мина напрегнато. Всички похвалиха таратора ми, но аз усещах как думите им са празни. Мария разказваше за новата си работа в София и как шефът ѝ я оценява. Пенка сияеше от гордост.

— А ти, Деси? Как върви работата в аптеката? — попита ме тя между другото.

— Добре е — отвърнах кратко.

— Знаеш ли, Мария винаги е била по-амбициозна… — започна Пенка.

Иво прекъсна разговора: — Мамо, стига сравнения! Деси също работи много.

Пенка замълча за миг, но после смени темата. Аз обаче вече не чувах нищо. В главата ми кънтяха думите ѝ: „Мария винаги е била по-амбициозна…“

Тази нощ не можах да заспя. Въртях се в леглото и мислех за всички онези моменти, когато съм се чувствала по-малко значима: когато Пенка похвали Мария пред роднините; когато на Коледа подаръкът ми беше кухненска кърпа, а на Мария — златно синджирче; когато дори децата усещаха разликата в отношението.

На сутринта реших да говоря с Иво.

— Не мога повече така — казах му тихо. — Чувствам се невидима в собственото си семейство.

Той ме прегърна силно.

— Знам, Деси. Знам колко ти е тежко. Но ти си важна за мен и за децата ни. Не позволявай на майка ми да те кара да се чувстваш по-малко стойностна.

Сълзите ми потекоха отново. — Но защо винаги трябва да се боря за мястото си? Защо не мога просто да бъда приета такава, каквато съм?

В този момент на вратата се почука. Беше Мария.

— Може ли да поговорим? — попита тя плахо.

Седнахме на терасата с чаша кафе. Тя ме погледна право в очите:

— Знам, че майка винаги ме поставя на пиедестал… Но истината е, че понякога ми тежи това сравнение. Чувствам се длъжна да съм перфектна пред всички. А ти… ти си много по-силна, отколкото мислиш.

Замълчахме за миг. После тя добави:

— Ако искаш, можем да направим туршия заедно тази година. С твоите краставици и моите рецепти. Какво ще кажеш?

Погледнах я изненадано. За първи път почувствах искреност в думите ѝ.

— Добре — усмихнах се плахо. — Може би така ще покажем на майка ти, че няма нужда да ни сравнява.

Това лято направихме най-вкусната туршия досега. Смяхме се, спорихме за подправките и накрая седнахме всички заедно на масата — без сравнения, без обиди.

Понякога си мисля: дали щях да намеря сили да говоря открито за болката си, ако не беше онази кофа презрели краставици? И колко често позволяваме на дребните неща да определят стойността ни?