Когато свекървата ти постави ултиматум: Историята на една българска снаха

– Или ще се научиш да слушаш, или си тръгвай! – гласът на свекърва ми, Мария, проряза тишината в кухнята като нож. Стоях с ръце, стиснати до побеляване, и гледах към пода. Беше късен ноемврийски следобед, а навън дъждът барабанеше по прозорците на панелката ни в Люлин. Мъжът ми, Петър, седеше на масата и нервно въртеше чашата си с чай. Не каза нищо. Както винаги.

От първия ден след сватбата усещах, че в този дом съм само гост. Всичко беше подредено по нейните правила – от това как се сгъват кърпите до това кога се вечеря. Аз бях просто „жената на Петър“, а не част от семейството. Всяка сутрин Мария проверяваше дали съм измила чиниите, дали съм изтупала килима, дали съм сготвила „както трябва“. Ако нещо не ѝ харесаше, започваше да мърмори под носа си: „Майка ти не те е научила на нищо…“

Петър беше между чука и наковалнята. Когато се опитвах да говоря с него за това, той само въздъхваше: „Майка е трудна жена, знаеш я… Не ѝ обръщай внимание.“ Но как да не обръщам внимание, когато всеки ден се чувствах като натрапник в собствения си дом?

Вечерта, когато Мария ми постави ултиматума, всичко в мен се обърна. Бях уморена – не само физически, а и душевно. Работех като учителка в близкото училище и цял ден се борех с шумни деца, а вкъщи ме чакаше нова битка. В този момент усетих как гневът ми се надига – тих, но решителен.

– Петре – обърнах се към него с треперещ глас – ти какво мислиш? Трябва ли да слушам майка ти за всичко?

Той ме погледна за миг, после отмести очи. – Не искам скандали…

– А аз не искам да живея така! – гласът ми се пречупи. – Не съм дошла тук да бъда слугиня!

Мария скръсти ръце и ме изгледа строго:
– Ако не ти харесва, вратата е там.

В този момент сякаш времето спря. Спомних си думите на майка ми: „Никога не позволявай да те тъпчат.“ Но какво щеше да стане, ако си тръгна? Къде ще отида? Родителите ми живееха в малко село до Плевен и нямаха възможност да ме приемат за дълго. А и обичах Петър – или поне така си мислех.

На следващия ден отидох на работа със зачервени очи. Колежката ми Даниела ме дръпна настрана:
– Какво става с теб? Пак ли свекървата?

Разказах ѝ всичко. Тя само поклати глава:
– Знам какво е. И моята беше такава. Но аз си тръгнах навреме.

Вечерта се прибрах с твърдо решение – ще говоря с Петър открито. Седнахме в хола, докато Мария гледаше новините в другата стая.

– Петре, трябва да решим какво ще правим. Не мога повече така. Или ще заживеем отделно, или ще си тръгна.

Той ме погледна уплашено:
– Но къде ще отидем? Нямаме пари за наем…

– Ще намерим начин! По-добре малко и наше, отколкото голямо и чуждо!

Той замълча дълго. После прошепна:
– Ще говоря с майка…

На следващия ден Мария ме посрещна с ледена усмивка:
– Чух, че искаш да ми вземеш сина? Много си хитра!

– Не искам да го взема – отвърнах тихо. – Искам само да имаме свой дом.

Тя избухна:
– Докато аз съм жива, тук ще е по моите правила!

Тогава разбрах – няма смисъл да се боря за нечие одобрение, ако то идва на цената на самоуважението ми.

След седмица събрах багажа си. Петър не дойде с мен. Остана при майка си – поне засега. Болеше ме ужасно, но знаех, че съм направила правилното.

Върнах се при родителите си в селото. Беше трудно – работех дистанционно, помагах на майка ми в градината и всяка вечер плачех от самота. Но постепенно започнах да усещам лекота. Никой не ме упрекваше за дреболии. Никой не ме караше да се чувствам малка.

Петър ми звънна след месец:
– Липсваш ми… Мисля да дойда при теб.

– Ще те чакам – казах му. – Но този път ще живеем по нашите правила.

Сега пиша тази история от малката ни квартира под наем в Плевен. Не е луксозно, но е наше. Мария още не ни е простила, но вече не ѝ позволявам да определя живота ми.

Понякога се чудя: Колко жени още живеят в страх от чуждото мнение? Колко от нас жертват себе си заради „семейния мир“? Дали си струва? Може би е време всяка от нас да постави граница и да избере себе си.