Когато светът се срути: Историята на една самотна майка

— Не мога повече, мамо! — гласът на Мартин трепереше, а очите му бяха пълни със сълзи. Седях до леглото му в малката стая на панелката ни в Люлин, стискайки ръката му, сякаш ако я пусна, той ще изчезне. Навън беше февруари, студът се просмукваше през дограмата, а аз усещах как светът ми се разпада парче по парче.

Преди година всичко беше различно. Бях щастлива жена – работех като медицинска сестра в поликлиниката, мъжът ми Георги имаше стабилна работа в строителството, а Мартин беше здраво, усмихнато дете. Вечерите ни минаваха в смях и игри, а уикендите – на гости при родителите ми в Перник или на разходка из Витоша. Мислех си, че нищо не може да ни раздели.

Но тогава дойде диагнозата – остра левкемия. Всичко се промени за миг. Георги не издържа. Първо започна да се прибира все по-късно, после изобщо спря да идва. Един ден просто не се върна. Остави ни с едно съобщение: „Не мога да го понеса. Прости.“

Останах сама с болестта на Мартин и с безкрайните нощи в болницата. Майка ми първоначално идваше да помага, но скоро започна да ми натяква:

— Защо точно на нашето дете? Какво си направила, Ивана? Бог наказва!

Тези думи ме пронизаха по-дълбоко от всяка болка. Опитвах се да не обръщам внимание, но с времето тя идваше все по-рядко. Баща ми изобщо не говореше за болестта – само мълчеше и гледаше телевизия, когато отивахме на гости.

Колегите ми от поликлиниката първоначално събираха пари за лечението на Мартин. После започнаха да избягват погледа ми в коридора. Една вечер чух как две от тях си шепнат:

— Горката Ивана… ама и тя нещо не е наред. Все болести около нея.

Спрях да ходя на работа – трябваше да съм до Мартин. Парите свършиха бързо. Започнах да продавам златните си обеци, после и годежния пръстен. Помолих за помощ социалните служби, но получих само куп документи за попълване и обещания за „разглеждане на случая“.

Веднъж се осмелих да потърся Георги. Намерих го в един бар в Студентски град. Беше пиян и ме изгледа с празен поглед:

— Не мога да гледам как детето ни умира! — изкрещя той. — По-добре без мен!

Върнах се вкъщи със смачкано сърце и още по-голяма самота.

Дните се сляха в еднообразие: болница – вкъщи – аптека – пак болница. Мартин отслабна, косата му окапа, но очите му останаха същите – големи и тъжни.

— Мамо, ще умра ли? — прошепна една вечер.

Стиснах го силно:

— Не, слънце мое! Ще се преборим! — а вътрешно умирах от страх.

В квартала хората започнаха да ме избягват. Съседката леля Пенка веднъж ме спря пред входа:

— Абе, Ивана, защо не го заведеш при някоя баячка? Тия доктори само пари взимат!

Понякога имах чувството, че всички са забравили какво е съчувствие. Дори приятелките ми от университета спряха да ми пишат. Само една – Мария – понякога пращаше по някой лев или храна.

Една вечер седях до прозореца и гледах светлините на София. Чудех се дали някой друг майка в този град се чувства толкова сама. Във Фейсбук виждах снимки на щастливи семейства, а аз броях стотинките за следващата химиотерапия.

Мартин понякога ме питаше:

— Защо татко не идва? Аз лошо ли направих?

Сълзите ми капеха по възглавницата му:

— Не си виновен за нищо! Просто някои хора не знаят как да обичат достатъчно силно.

Един ден лекарят ме извика в кабинета си:

— Госпожо Димитрова, трябва да сте силна. Лечението е скъпо и дълго. Ако имате роднини или приятели, потърсете помощ.

Излязох от кабинета със смачкана надежда. Кого да потърся? Всички вече бяха обърнали гръб.

Започнах да пиша във форуми и групи за помощ. Някои хора дариха пари, други просто писаха „С теб сме!“. Но повечето коментари бяха пълни с осъждане:

— Защо раждате деца, ако не можете да ги гледате?
— Всеки сам си е виновен за съдбата!

Понякога ми идваше да крещя от безсилие. Но после виждах Мартин как спи спокойно до мен и намирах сили да продължа.

Веднъж го заведох в Южния парк – беше пролет и дърветата цъфтяха. Той се усмихна за първи път от месеци:

— Мамо, виж колко е хубаво! Може ли пак да дойдем?

Тогава разбрах – колкото и да е тежко, трябва да живея заради него.

Сега седя до леглото му и слушам тихото му дишане. Понякога си мисля: ако хората знаеха колко струва една майчина сълза, щяха ли пак да съдят така лесно?

Кажете ми – къде изчезва състраданието ни? Защо най-близките ни се превръщат в чужди точно когато най-много имаме нужда от тях?