Когато татко реши да се ожени отново на седемдесет: Истината, която разтърси семейството ни

– Как можа, татко? – гласът ми трепереше, докато гледах баща си право в очите. В ръцете си стисках снимка на мама, усмихната, такава, каквато я помня преди болестта да я пречупи. Беше минала година от смъртта ѝ, а той вече стоеше пред мен с новината, че ще се жени отново.

– Даниела, не е толкова просто – отвърна той тихо, сякаш се страхуваше да не събуди спомените, които и двамата носехме като тежък товар.

– Не е просто? – почти изкрещях. – Мама още не е изстинала в гроба! Как можеш да мислиш за друга жена?

Той въздъхна дълбоко и се отпусна на стола в кухнята. Беше късна есен, дъждът барабанеше по прозорците на панелката ни в Люлин. Миришеше на кафе и на нещо старо, което не можеш да изхвърлиш, колкото и да ти тежи.

– Самотата е по-страшна от смъртта, Даниела – каза баща ми. – Ти имаш твоя живот, твоето семейство. Аз… аз останах сам.

Замълчах. Вътре в мен бушуваше буря от гняв и вина. Бях ли аз виновна, че не мога да му дам това, което търси? Или той беше егоистът, който мисли само за себе си?

Истината е, че никога не бяхме били близки. Мама беше лепилото на нашето семейство. След нейната смърт всичко се разпадна – брат ми замина за Германия, аз се затворих в работата си като учителка по литература и рядко го посещавах. Може би затова сега той търсеше утеха другаде.

– Коя е тя? – попитах с пресъхнало гърло.

– Мария. Познаваме се отдавна – каза той и погледна встрани. – Била е приятелка на майка ти от младежките години.

Усетих как кръвта ми застива. Мария! Помнех я – винаги усмихната, винаги с някоя сладка приказка за мама. Не можех да повярвам.

– Значи цял живот си я гледал с други очи? – прошепнах. – Това ли беше истината през всичките тези години?

Той поклати глава:

– Не разбираш… След като майка ти си отиде, Мария ми помогна да оцелея. Говорим си, споделяме болката си… Не е любов като младите, но е нещо истинско.

Седнах срещу него и се загледах в ръцете му – напукани, сини от вените на възрастта. Спомних си как ме държеше за ръка като малка, когато ме водеше в парка или ми купуваше сладолед от будката до пазара.

– А мислиш ли за мен? За брат ми? За това как ще ни нараниш?

– Винаги мисля за вас – каза той тихо. – Но трябва да мисля и за себе си. На седемдесет човек разбира колко малко време му остава.

Вечерта не можах да заспя. В главата ми се въртяха спомени – мама, баща ми, Мария… Чудех се дали любовта има възраст или просто нужда от топлина и разбиране. На следващия ден брат ми ми звънна по Viber от Мюнхен:

– Чух за татко – каза той без поздрав. – Какво ще правим?

– Не знам – отвърнах. – Чувствам се предадена.

– Ами ако просто го оставим да бъде щастлив? – попита той. – Може би ние сме тези, които трябва да пораснат.

Думите му ме жегнаха. Дали наистина бях толкова егоистична? Или просто не можех да приема, че светът ни вече никога няма да бъде същият?

Седмица по-късно баща ми ме покани на вечеря у тях. Мария беше там – готвеше мусака и се опитваше да се държи естествено. Аз едва я поздравих.

– Даниела, знам че ти е трудно – каза тя тихо, когато останахме сами в кухнята. – Но аз никога не съм искала да заема мястото на майка ти.

– И все пак го правите – отвърнах студено.

Тя наведе глава:

– Самотата е тежка присъда. Ако можеш да простиш… ще бъдем семейство.

В този момент разбрах колко много боли да пуснеш миналото и да приемеш новото. Но също така осъзнах, че животът не чака никого.

Минаха месеци. Баща ми и Мария скромно се ожениха в гражданското в „Красно село“. Аз бях там, макар и със свито сърце. С времето започнах да виждам колко по-спокоен и усмихнат стана татко. Дори аз започнах да говоря повече с Мария – за мама, за детството си, за болките и радостите ни.

Понякога вечер сядам сама на терасата с чаша чай и се питам: „Дали любовта има възраст? Или просто всички търсим някой, който да ни държи ръката в края на деня?“

А вие как бихте постъпили? Бихте ли простили или бихте останали в миналото?