Когато телефонът на дъщеря ми боли повече от тишината – Изповедта на една българска майка

– Пак ли звъни? – гласът на мъжа ми Георги прозвуча от кухнята, докато телефонът вибрираше по масата като сърдит скакалец.

Погледнах дисплея. „Ива“. Дъщеря ми. Сърцето ми се сви, а ръката ми трепна над телефона. Вече знаех какво ме чака – не беше онова мило „Мамо, как си?“, а поредната буря от упреци, обвинения и искания. Вдигнах.

– Какво има, Иве? – опитах се да звуча спокойно.

– Мамо, пак не си ми превела парите! Знаеш ли колко е унизително да ме гонят от общежитието? Всички имат родители, които се грижат за тях, само аз съм като просяк! – гласът ѝ беше остър като нож.

– Иве, изпратих ти миналата седмица… – започнах плахо.

– Не стигат! Ти не разбираш ли какво е да живееш в София? Тук всичко е скъпо! – прекъсна ме тя.

Задушавах се. Георги ме гледаше с онзи поглед – уморен, примирен. От години се въртяхме в този омагьосан кръг: Ива искаше още и още, а ние се чудехме откъде да извадим. Работех две смени в шивашкия цех, Георги караше такси нощем. А тя… тя сякаш не виждаше нищо от това.

– Ще видя какво мога да направя – казах тихо и затворих. Телефонът остана в ръката ми като парче лед.

– Докога ще ѝ угаждаш? – попита Георги. – Тя не е дете вече.

– Знам… – прошепнах. Но как да спра? Това е детето ми. Моята Ива, която някога тичаше към мен с разрошени плитки и очи, пълни с доверие.

Вечерта не можах да заспя. Въртях се в леглото и си спомнях първия ден, когато я изпратихме в София. Колко горда бях! Първата студентка в рода ни. Бяхме събрали пари от сватбата на братовчед ѝ, продадохме старата кола… Всичко за нея. А сега? Сега всяко обаждане беше като шамар.

На другия ден на работа колежката ми Пенка ме дръпна настрани:

– Марийче, пак ли Ива те тормози? Виждам те – все едно си на бойното поле.

– Не знам какво да правя вече… – признах си. – Ако ѝ откажа, ще ме намрази. Ако ѝ дам, ще затънем още повече.

Пенка въздъхна:

– Децата ни не разбират колко ни боли. Моят Сашо същото прави – само взема, нищо не връща. Но трябва да им сложим граници, иначе ще ни изядат живи.

Тези думи заседнаха в мен като трън. Граници… Аз никога не бях поставяла такива на Ива. Винаги ѝ давах всичко – време, пари, обич. Може би затова сега тя не знаеше кога да спре.

Седмица по-късно телефонът пак звънна посред нощ. Ива плачеше:

– Мамо, моля те! Ако не платя до утре, ще ме изгонят! Не мога повече!

Станах от леглото и седнах на кухненската маса. Георги дойде при мен и сложи ръка на рамото ми:

– Мария, стига вече. Трябва да ѝ кажеш „не“.

Сълзите ми потекоха безшумно. Как се казва „не“ на собственото си дете?

Взех телефона и с треперещ глас казах:

– Иве… този път няма да ти преведа пари. Нямаме откъде. Трябва сама да намериш решение.

Настъпи тишина. После чух само:

– Значи така… Добре. Щом за теб парите са по-важни от мен…

Затвори.

Седях дълго в тъмното. Сърцето ми се късаше. Но някъде дълбоко знаех – ако не сложа граница сега, ще я загубя завинаги като човек.

Дните минаваха тежко. Ива не се обаждаше. Аз чаках всеки ден телефона да звънне, но той мълчеше като гроб.

Една вечер Пенка ме прегърна:

– Ще видиш, ще ти прости. Като порасне истински, ще разбере защо си го направила.

Но аз не бях сигурна. Всяка майка иска детето ѝ да е щастливо, но понякога щастието идва през болката и разочарованието.

Мина месец. Един ден получих съобщение: „Мамо, намерих работа в кафене. Не е лесно, но ще се справя. Извинявай.“

Сълзите ми потекоха отново – този път от облекчение и гордост.

Сега често се питам: Кога любовта става твърда? Кога трябва да кажем „стига“, за да спасим не само себе си, но и детето си? Може ли майчиното „не“ да бъде най-големият дар?