Когато телефонът от дъщеря ми боли повече от тишината: Моята история за любов, разочарование и надежда

– Мамо, пак ли ще ми четеш морал? – гласът на Ива трепери от раздразнение, а аз стискам телефона така, сякаш мога да стисна ръката ѝ през жиците.

– Не, Иве, просто… исках да чуя как си – прошепвам, но думите ми увисват в празното пространство между нас. Вече знам как ще продължи този разговор. Ще има кратко мълчание, после ще чуя онова „Мамо, трябва ми малко пари до заплата…“ и после – бързо сбогом. Сърцето ми се свива всеки път, когато телефонът звънне и на дисплея излезе нейното име. Преди години скачах от радост, сега се свивам от страх.

Не знам кога се случи това отчуждение. Кога престанах да бъда майка, а станах просто източник на средства? Винаги съм мечтала за близост с Ива – да споделяме тайни, да се смеем на глупости, да пием кафе на терасата в неделя сутрин. Но животът ни завъртя в различни посоки. След развода с баща ѝ останах сама, а тя избра да остане при него в София. Аз останах в Пловдив – с празния апартамент и още по-празното сърце.

Първите години след раздялата бяха най-тежки. Ива беше на 16 – възраст на бунт и гняв. Виждах я рядко, а когато идваше при мен, беше затворена като мида. Опитвах се да я прегърна, но тя се изплъзваше между пръстите ми като вода. „Ти си виновна, че татко си тръгна!“, крещеше понякога. Не ѝ казвах истината – че той имаше друга жена още преди да си тръгне. Не исках да я нараня повече.

С времето раните уж заздравяха, но между нас остана невидима стена. Ива порасна – завърши университет, започна работа в банка, намери си приятел. Гледах снимките ѝ във Фейсбук – усмихната сред приятели, на екскурзии, на плаж. А аз? Аз бях просто „майката от Пловдив“, която праща пари за наем или нов телефон.

– Мамо, ще ми преведеш ли 300 лева? Този месец нещо не ми стигат парите…

– Добре, Иве… – казвам тихо, без да питам защо не ѝ стигат. Знам, че ако попитам, ще чуя „Оф, мамо, пак ли ще ме разпитваш?“

След всеки такъв разговор плача дълго. Питам се къде сбърках. Дали трябваше да остана с баща ѝ заради нея? Дали трябваше да бъда по-строга? Или по-мека? Дали някога ще ме потърси просто защото ѝ липсвам?

Съседката ми леля Мария често ме съветва:

– Не ѝ пращай пари! Нека види какво е да се оправя сама!

Но как да не ѝ помогна? Тя е моето дете. Дори когато ме боли, пак я обичам повече от себе си.

Преди месец имах рожден ден. Надявах се Ива да дойде – бях приготвила любимата ѝ торта „Гараш“, украсих апартамента с балони като едно време. Чаках я цял ден. Вместо това получих съобщение: „Честит рожден ден, мамо! Много работа имам днес… Ще ти звънна утре.“ Не звънна.

Вечерта седнах сама на масата и духнах свещичките. Пожелах си само едно – Ива да ме обича отново така, както когато беше малка и ме прегръщаше силно преди сън.

Скоро след това реших да ѝ пиша писмо – истинско писмо на хартия. Разказах ѝ за себе си – за самотата, за спомените ни от детството ѝ, за това колко много я обичам и колко ми липсва. Не ѝ споменах нищо за парите. Просто исках да знае какво чувствам.

Минаха две седмици без отговор. После една вечер телефонът звънна.

– Мамо… получих писмото ти – гласът ѝ беше тих и несигурен.

– Радвам се…

– Не знаех… че се чувстваш така… Извинявай…

За първи път от години говорихме истински – без обвинения, без молби за пари. Разказа ми за работата си, за приятеля си Петър, за страховете си дали ще се справи сама в големия град. Аз слушах и плаках тихо от щастие.

Знам, че няма да стане чудо изведнъж. Знам, че ще има още трудни разговори и може би още молби за помощ. Но вече имаме нещо повече – имаме надежда.

Понякога се питам: Дали някога ще бъда отново просто майка за Ива? Или завинаги ще остана само „банкоматът от Пловдив“? Какво мислите вие – има ли път обратно към изгубената любов между майка и дъщеря?