Когато телефонът звъни и боли: Историята на една българска майка и нейната отдалечена дъщеря

– Мамо, пак ли ще ми кажеш, че не можеш да помогнеш? – гласът на Елица трепери по телефона, а аз усещам как гърлото ми се свива. Стоя до прозореца в малката ни кухня в Кючук Париж, гледам как дъждът барабани по ламаринените покриви и се чудя кога последно съм я прегръщала истински.

– Ели, не е въпросът дали искам. Знаеш, че бих дала всичко за теб. Но татко ти е без работа вече трети месец, а пенсията на баба ти стига само за лекарствата ѝ. – Гласът ми звучи уморено, почти виновно.

– Всеки път едно и също! – прекъсва ме тя. – Ако не бях заминала за София, сигурно още щях да мия чинии в някое заведение тук! Поне там имам шанс!

Тишината между нас е тежка. Чувам как поема дъх, после въздиша. Спомням си как преди години ми разказваше за първите си приятели в университета, за мечтите си да стане архитект. Сега разговорите ни са сведени до сметки, наеми и неплатени такси.

– Мамо, трябва ми само този месец. После ще си намеря още един хонорар. Обещавам! – гласът ѝ е умоляващ.

– Ще видя какво мога да направя – казвам тихо и затварям очи. Вече не броя колко пъти съм обещавала това.

След разговора сядам до Георги, мъжа ми. Той гледа новините с празен поглед. Знам, че слуша всяка дума.

– Пак ли Елица? – пита той без да ме поглежда.

– Да…

– Мария, не можем вечно да ѝ пращаме пари. Трябва да се научи сама да се справя. – Гласът му е твърд, но в очите му виждам болка.

– Тя ни е дете… – прошепвам.

– Дете? На 27 години е вече! Кога ще порасне?

Не отговарям. В главата ми се въртят спомени – първият ѝ учебен ден, как я държах за ръчичка пред училището; първата ѝ любовна мъка; как плака цяла нощ, когато кучето ни почина. Винаги съм била до нея. А сега…

Вечерта не мога да заспя. Въртя се в леглото и мисля за всички онези майки от блока, които разказват с гордост как децата им са заминали в чужбина или работят по големите градове. Но никоя не говори за самотата след това. За празните стаи и тишината, която тежи повече от всяка сметка.

На следващия ден отивам при баба ѝ. Тя ме посреща с усмивка, но очите ѝ са уморени.

– Пак ли за Елица идваш? – пита тя и ми подава чаша чай.

– Не знам какво да правя вече, мамо… – признавам си. – Чувствам се виновна, че не мога да ѝ помогна повече.

– Ти си ѝ дала всичко – казва тя строго. – Но понякога трябва да оставиш детето да падне, за да се научи да става само.

Връщам се у дома с тежко сърце. Георги ме чака на прага.

– Решихме ли какво ще правим? – пита той.

– Ще ѝ пратим малко пари този месец. Но ще ѝ кажем, че повече не можем – казвам решително.

Вечерта звъня на Елица. Този път тя не вдига веднага. Когато най-накрая чува гласа ми, звучи студено.

– Какво има?

– Ще ти изпратим малко пари този месец, но повече няма да можем, Ели. Трябва да намериш начин сама да се справяш…

Тишина.

– Значи така… Добре. Явно вече не ви трябвам…

– Не говори така! Обичаме те! Просто… не можем повече.

Тя затваря без сбогом.

Седмици наред не получавам нито обаждане, нито съобщение от нея. Всяка вечер гледам телефона с надежда и страх едновременно. Георги ме прегръща мълчаливо. Дори баба ѝ пита дали има новини.

Една сутрин телефонът звъни. Сърцето ми подскача.

– Мамо…

Гласът ѝ е тих, почти детски.

– Извинявай… Бях ядосана. Намерих си допълнителна работа. Не е лесно, но ще се справя. Просто… липсвате ми.

Плача без глас. Чувствам се виновна и облекчена едновременно.

– И ти ни липсваш, Ели… Винаги ще сме тук за теб, но понякога любовта значи да пуснеш детето си да лети само.

Затварям телефона и гледам към прозореца. Дъждът е спрял. Слънцето проблясва над Пловдив и за миг вярвам, че всичко ще бъде наред.

Но дали наистина знаем кога е време да спрем да помагаме на децата си? Или просто се учим да живеем с болката от това решение?