Когато умората се превърне в тишина: Историята на една българска майка

– Пак ли ще започваш с това? – гласът на Петър проряза тишината в кухнята, докато аз мълчаливо миех чиниите. Ръцете ми трепереха от умора, а очите ми пареха от недоспиване. Беше почти полунощ, а аз още не бях приключила с всичко за деня.

– Не започвам, просто… моля те, помогни ми – прошепнах, опитвайки се да не събудя децата. – И двамата работим по цял ден, а после всичко вкъщи пак остава за мен.

Петър въздъхна тежко и се облегна на стола. – Аз съм уморен. Ти си по-добра в тези неща. Майка ти така те е научила, нали?

В този момент нещо в мен се пречупи. Не беше само умората – беше чувството на самота и безсилие. Всяка вечер беше една и съща: прибиране от работа, готвене, пране, домашни с децата, чистене… А Петър – той или гледаше телевизия, или ровеше в телефона си. Понякога помагаше с нещо дребно, но винаги с усещането, че ми прави услуга.

Децата – Мария на пет и Калоян на три – вече спяха. Понякога ги гледах как се гушкат един в друг и си мислех: „Дали и те ще пораснат с усещането, че мама трябва да прави всичко?“

Майка ми често казваше: „Търпи, дъще. Така е било винаги.“ Но аз не исках да търпя. Исках да живея в дом, където всички се грижим един за друг. Където умората не е само моя.

На следващата сутрин станах първа – както винаги. Приготвих закуска, облякох децата, сложих им шапки и ръкавички. Петър стана последен и само мина покрай нас с думите:

– Ще закъснея за работа, нямам време за глупости.

Стиснах зъби. В колата на път за детската градина Мария ме попита:

– Мамо, защо татко никога не ни води той?

Погалих я по косата и се опитах да не заплача. – Защото мама и татко са много заети, миличка.

В офиса колежката ми Галя ме погледна загрижено:

– Добре ли си? Изглеждаш ужасно изморена.

– Не знам какво да правя вече – признах й тихо. – Всичко е върху мен. Петър не разбира.

– Моят мъж беше същият – въздъхна тя. – Докато не спрях да правя всичко. Оставих го да види какво е.

Вечерта реших да опитам. Не измих чиниите, не прибрах играчките, не приготвих дрехите за утре. Седнах на дивана и просто стоях.

Петър влезе в хола и се спъна в кутия с лего.

– Какво става тук? Защо е такъв хаос?

– Защото съм уморена – казах спокойно. – И защото това е нашият дом, не само мой.

Той ме изгледа невярващо.

– Какво искаш от мен? Да започна да чистя като жена ли?

В този момент усетих как гневът ми избухва:

– Не като жена! Като баща! Като съпруг! Като човек, който живее тук! Не мога повече сама!

Децата надникнаха от стаята си уплашени. Мария се разплака.

– Мамо, не се карайте!

Прегърнах я силно. Калоян също се сгуши до мен.

Петър стоеше насреща ни объркан и ядосан.

– Добре – каза накрая. – Ще ти помогна… ама само ако спреш да ми мрънкаш всеки ден.

Това беше компромисът му. Но аз знаех, че това не е истинско решение. На следващия ден той изми чиниите, но после пак всичко остана за мен.

Започнах да се чувствам невидима в собствения си дом. Чувствах се като прислужница, а не като партньорка. Започнах да избягвам разговорите с Петър, защото всяка дума водеше до скандал или обида.

Една вечер седнах до прозореца и гледах светлините на София. Спомних си как мечтаехме с Петър за голямо семейство, за дом пълен със смях… А сега домът ни беше пълен с тишина и напрежение.

Майка ми дойде на гости и видя колко съм изтощена.

– Дъще, трябва да говориш с него сериозно. Не може така цял живот.

– Говоря… но той не чува.

Тя ме прегърна силно.

– Ако не те уважава у дома, няма да те уважава никъде другаде.

Думите й ме пронизаха като нож. Започнах да се питам: „Ако остана така още години наред, какъв пример давам на децата си? Какво губя от себе си?“

На следващия ден събрах смелост и казах на Петър:

– Ако не можем да бъдем екип у дома, няма смисъл да сме семейство.

Той ме изгледа дълго. За първи път видях страх в очите му.

– Не искам да те загубя – прошепна той.

– Тогава промени се. Или ще загубиш не само мен, а и децата си.

Не знам какво ще стане утре. Но знам, че заслужавам повече от умора и тишина. Заслужавам уважение и подкрепа.

Кажете ми – колко от вас са били на моето място? Колко още ще търпим преди да поискаме промяна?