Когато вечерята се превърна в буря: Нощта в „Бистро Лилия“

– Не мога да повярвам, че пак закъсняваш, Мартине! – изсъска майка ми през зъби, докато седяхме на масата в „Бистро Лилия“. Въздухът беше натежал от очакване и напрежение, а аз стисках салфетката в ръцете си, опитвайки се да не избухна.

Беше петък вечер, а уж трябваше да празнуваме годежа ми с Деси. Всички бяха там – майка ми, баща ми, сестра ми Ива и, разбира се, Деси. Само Мартин, брат ми, липсваше. Той винаги закъсняваше, винаги беше „различният“ в семейството. Майка ми не можеше да го преглътне, а баща ми просто мълчеше и гледаше през прозореца.

– Ще дойде, мамо. Знаеш го – прошепнах аз, но тя само ме погледна с онзи поглед, който казваше „не ме лъжи“.

Деси се опитваше да разведри обстановката:
– Колко уютно е тук! Харесвам тези стари снимки по стените…

Но никой не я слушаше. Всички чакахме Мартин. Когато най-накрая вратата се отвори и той влезе с разрошена коса и усмивка на лице, майка ми избухна:
– Най-накрая! Мислехме, че си забравил за нас!

– Никога не бих забравил за вас – каза той и седна до мен. Погледна ме с онзи поглед, който само брат може да ти хвърли – смесица от подкрепа и съжаление.

Поръчахме храната. Аз бях на ръба на нервите си. В джоба си стисках малката кутия с годежния пръстен – планът беше да го сложа на ръката на Деси пред всички. Но нещо ме спираше. Може би страхът от реакцията на майка ми? Или може би усещах, че тази вечер ще се случи нещо по-голямо?

Докато сервитьорката носеше салатите, Мартин се наведе към мен:
– Готов ли си?

– Не знам – признах си тихо.

– Ако я обичаш, няма значение какво мислят другите.

Преди да успея да отговоря, майка ми започна:
– Деси, ти какво работиш сега? Още ли си на половин работен ден?

Деси пребледня. Знаех колко я боли този въпрос. Тя беше загубила работата си преди месец и още не беше казала на всички.

– Да… търся нещо ново – отвърна тя тихо.

– В днешно време трябва да си стабилен – намеси се баща ми. – Особено ако ще създавате семейство.

Сестра ми Ива се опита да смени темата:
– Чухте ли за новия парк до езерото? Може да отидем заедно някой ден…

Но никой не я чу. Майка ми вече беше започнала да разпитва Деси за родителите ѝ, за плановете ѝ, за всичко.

Аз усещах как гневът в мен расте. В този момент реших – ще ѝ предложа тук и сега. Извадих кутията от джоба си… но тя беше празна.

Паниката ме заля като студена вода. Пръстенът го нямаше! Огледах се отчаяно под масата, в чантата на Деси… нищо.

– Какво става? – прошепна тя.

– Пръстенът… изгубил съм го…

Мартин веднага скочи:
– Ще го намерим! Всички да станем и да потърсим!

Майка ми въздъхна драматично:
– Ето, това е знак! Не е трябвало да бързате!

Деси ме хвана за ръката:
– Не ми трябва пръстен, за да знам, че ме обичаш.

В този момент сервитьорката дойде при нас с притеснено лице:
– Извинете… това ваше ли е?

В ръката ѝ блестеше пръстенът. Бях го изпуснал до бара, когато плащах сметката за напитките предварително.

Всички въздъхнаха с облекчение. Аз паднах на колене пред Деси:
– Ще се омъжиш ли за мен?

Тя се разплака и каза „да“. Но майка ми не можа да се сдържи:
– Надявам се поне сватбата да е по-добре организирана от тази вечеря…

Мартин избухна:
– Стига вече! Винаги търсиш кусури! Защо не можеш просто да бъдеш щастлива за нас?

Настъпи тишина. Баща ми стана и излезе навън. Ива също заплака. Аз държах ръката на Деси и усещах как светът около мен се разпада и събира наново.

След вечерята всички си тръгнахме мълчаливо. Вкъщи Деси ме прегърна силно:
– Ще се справим. Заедно сме.

Седнах сам в тъмната кухня и се замислих: Защо понякога най-важните моменти са толкова трудни? И дали някога ще успея да направя семейството си щастливо?