Когато внуците си тръгнат, се чувствам облекчена – изповедта на една българска баба

– Мамо, пак ли ще гледаш децата? – гласът на дъщеря ми Елена звучи уморено и леко раздразнено по телефона. Чувствам как стомахът ми се свива. Не знам какво да ѝ отговоря. Вече е петък следобед, а аз отново ще трябва да посрещна малките – Виктор и Ани – за целия уикенд.

Винаги съм си мислила, че когато остарея, ще имам време за себе си. Ще чета книги, ще ходя на разходки с приятелки, ще си пия кафето на терасата и ще гледам как слънцето залязва над панелните блокове в нашия квартал в Пловдив. Но вместо това, всеки петък се превръщам в детегледачка.

– Мамо, моля те, няма кой друг! – настоява Елена. – Стефан е на работа до късно, а аз имам смяна в болницата. Само този уикенд!

Знам, че няма да е само този уикенд. Никога не е само един уикенд. Но не мога да ѝ откажа. Тя е моята дъщеря, а аз съм майка. И баба.

Когато Виктор и Ани пристигат с раниците си, апартаментът ми се изпълва с шум, смях и хаос. Виктор веднага започва да рови из шкафа с играчки, а Ани се хвърля на врата ми:

– Бабо, ще ми направиш ли палачинки?

– Разбира се, слънце мое – усмихвам се и я прегръщам силно. В този миг усещам топлина в сърцето си. Но някъде дълбоко в мен се прокрадва и друго чувство – умората от безкрайния кръговрат.

Вечерта минава в игри, караници между децата и опити да ги накарам да си легнат навреме. Когато най-накрая заспиват, сядам на кухненската маса с чаша чай и гледам през прозореца към светлините на града. Чувствам се като затворник в собствения си дом.

Понякога се питам: това ли е животът на една българска баба? Да бъдеш винаги на разположение, винаги готова да помогнеш, винаги последната грижа за себе си? Кога някой ще попита мен как се чувствам?

На следващата сутрин Виктор разлива мляко по килима, а Ани плаче, защото не може да намери любимата си кукла. Аз тичам между кухнята и хола, опитвайки се да угодя на всички. Телефонът звъни – приятелката ми Пенка ме кани на кафе в парка.

– Не мога, Пене – въздишам аз. – Децата са при мен.

– Пак ли? – чува се съчувствие в гласа ѝ. – Мария, ти кога ще си починеш?

Не знам какво да ѝ кажа. Не помня кога за последно имах време само за себе си.

В неделя вечерта Елена идва да вземе децата. Изглежда още по-уморена от мен.

– Благодаря ти, мамо! Не знам какво щях да правя без теб – казва тя и ме прегръща.

– Няма нищо – отвръщам автоматично.

Когато вратата се затваря след тях, апартаментът ми потъва в тишина. Сядам на дивана и усещам как напрежението бавно ме напуска. Облекчение. Най-накрая сама! Но веднага след това ме връхлита вина. Как мога да се радвам, че внуците ми си тръгват? Каква баба съм аз?

Седя така дълго време и мисля за всички онези баби като мен – по блоковете, по селата, по градовете. Колко от нас са забравили какво значи да имаш свой живот? Колко от нас са превърнали грижата за внуците в единствен смисъл?

Понякога ми се иска да кажа на Елена: „Дъще, и аз имам нужда от почивка.“ Но не смея. Страх ме е да не я разочаровам или да не помисли, че не обичам децата ѝ.

Една вечер, докато прибирам играчките след поредния уикенд с внуците, чувам как съседката ми баба Цветана говори с дъщеря си на стълбището:

– Не мога повече! И аз съм човек! – гласът ѝ трепери от гняв и отчаяние.

Дъщеря ѝ мълчи няколко секунди:

– Добре, мамо… Ще измислим нещо.

Затварям вратата тихо и се замислям: може би не съм сама в това чувство. Може би всички ние сме част от едно мълчаливо поколение жени, които са научени винаги да дават и никога да не искат нищо за себе си.

В понеделник сутринта отивам до магазина за хляб. На опашката жените говорят за същото:

– Моята снаха пак ми остави малкия цяла седмица…
– Абе, ние бабите сме най-евтината детегледачка!
– Ама кой пита дали можем?

Връщам се вкъщи с усещането, че нещо трябва да се промени. Но как? Дали някой ще ме разбере, ако кажа истината?

Сега седя сама в хола си и пиша тези редове. Не защото не обичам внуците си – напротив! Те са светлината в живота ми. Но понякога имам нужда просто да бъда Мария – жената с мечти и желания, а не само баба Мария.

Кажете ми честно: само аз ли изпитвам облекчение, когато внуците си тръгнат? Или всички ние крием тази истина зад усмивките си?