Когато всичко се разпада: Историята на една майка, дъщеря и внук

– Не мога повече, Мария! Не издържам! – гласът на Петър отекна в коридора, докато аз държах малкия Алекс в ръце и се опитвах да успокоя дъщеря си, която плачеше безутешно в кухнята.

Светът ми се срина за секунди. Дъщеря ми Виктория се върна у дома преди месец – с бебе, без съпруг, със смачкана душа. Мъжът ѝ, Георги, я беше изоставил веднага след раждането. Не издържал на напрежението, на безсънните нощи, на отговорността. А сега и Петър – моят Петър, човекът, с когото градихме този дом трийсет години – искаше да си тръгне.

– Петре, моля те… – прошепнах, но той вече беше затръшнал вратата след себе си.

Виктория се свлече на пода до масата. Косата ѝ беше сплъстена, очите – подпухнали от плач. Беше само на двадесет и шест, а изглеждаше като сянка на себе си.

– Мамо, не мога… Не мога да се справя… – хлипаше тя.

Поставих Алекс в креватчето и коленичих до нея.

– Ще се справим, Вики. Ще видиш. Аз съм тук. За теб. За Алекс.

Тя ме погледна с онзи празен поглед, който ме плашеше най-много. Знаех какво е да си сама. Когато родих Виктория, бях на тридесет и девет. Лекарите казаха, че повече деца няма да имам. Тя беше моят свят. Дадох ѝ всичко – най-доброто образование, уроци по пиано, частни учители по английски. Купувахме най-скъпите дрехи, най-новите играчки. Петър работеше по две смени, за да не ѝ липсва нищо.

Сега обаче всичко се разпадаше. Пенсията ми стигаше едва за сметките и храната. Петър беше уморен – не само физически, но и душевно. Не можеше да понесе плача на бебето нощем, напрежението между мен и Виктория, усещането за провал.

– Мамо, защо Георги не ме обича вече? – попита Виктория една вечер, докато люлееше Алекс.

– Не знам, мило мое… Понякога хората просто се променят.

– Аз ли съм виновна? Може би ако бях по-красива… Ако не бях напълняла толкова по време на бременността…

– Не говори така! Ти си прекрасна! Просто… животът понякога е жесток.

Всяка вечер я намирах пред огледалото – гледаше се дълго и мълчаливо, сякаш търсеше онази Виктория отпреди година: усмихната, уверена, с мечти за бъдещето. Сега мечтите ѝ бяха заменени от безсънни нощи и отчаяние.

Съседките започнаха да шушукат зад гърба ни.

– Видя ли я Виктория? Пак се е върнала при майка си… С бебе! А мъжът ѝ? Изчезнал!

– Горката Мария… На стари години пак ще гледа дете.

Понякога ми идваше да изкрещя: „Да! Ще гледам внучето си! И какво от това?“ Но вместо това стисках зъби и продължавах напред.

Една сутрин Виктория не стана от леглото. Алекс плачеше неутешимо. Влязох при нея – лицето ѝ беше бледо, очите – затворени.

– Вики! Вики! – разтърсих я леко.

Тя отвори очи и прошепна:

– Не мога повече, мамо… Просто не мога…

Тогава разбрах: ако не направя нещо сега, ще я загубя завинаги.

Обадих се на личната лекарка – докторка Иванова, стара приятелка от квартала.

– Мария, трябва да поговорим сериозно – каза тя след прегледа. – Дъщеря ти е в депресия. Трябва помощ – психолог, подкрепа… И ти трябва да се пазиш. Не можеш да носиш всичко сама.

Но как? Как да оставя Виктория сама? Как да оставя Алекс?

Започнах да търся варианти – социални служби, групи за подкрепа на самотни майки. Оказа се, че не сме сами – още много жени са в нашето положение. Срещнах Маргарита – жена на моята възраст, която също гледаше внучето си сама. Разказа ми как дъщеря ѝ заминала за чужбина и оставила детето при нея.

– Знаеш ли какво е най-важното? – попита ме тя една вечер на пейката пред блока. – Да не се предаваш. Да обичаш детето и внучето си повече от всичко.

Вечерите станаха по-леки. Виктория започна да излиза навън с Алекс в количката. Записа се на курс по рисуване в читалището. Започна да се усмихва отново – плахо, но истински.

Петър се върна след два месеца. Стоеше на прага с букет карамфили и виновен поглед.

– Прости ми, Мария… Просто не издържах…

Погледнах го дълго. Знаех, че никога няма да бъдем същите. Но може би щяхме да бъдем по-силни.

Сега седя до прозореца и гледам как Виктория играе с Алекс в двора. Слънцето огрява косата ѝ и за миг виждам онази моя дъщеря отпреди години – силна, красива, жива.

Понякога се чудя: Кога разбрахме, че животът няма да бъде такъв, какъвто го мечтаехме? И дали някога ще намерим сили да простим – на другите и на себе си?