Когато зетят поиска половината дом на дъщеря ми: История за предателство и семейни рани

– Не мога да повярвам, че го правиш, Иване! – гласът на дъщеря ми Виктория трепереше по телефона. Беше късна вечер, а аз стоях сам в кухнята, стиснал чашата с вода така, сякаш тя можеше да ме спаси от това, което чувах.

– Татко, той иска половината от апартамента! Казва, че имал право, защото бил дал пари за ремонта. – Виктория плачеше. Сърцето ми се сви. Този апартамент… нашият дом, купен с толкова труд и спестявания, беше подарък за нея и за бъдещето ѝ. А сега зетят ми Иван, когото някога наричах „сине“, искаше да го разкъса наполовина.

Върнах се назад във времето. Помня как преди десет години с жена ми Мария обикаляхме София в търсене на подходящо жилище за Виктория. Тя беше още студентка, а ние мечтаехме да ѝ дадем стабилност. Когато срещна Иван, всички го харесахме – работлив, усмихнат, помагаше ни дори при пренасянето на мебелите. Никога не съм си представял, че ще стигнем дотук.

– Татко, не знам какво да правя… – прошепна Виктория. – Адвокатът му твърди, че имал право на половината, защото участвал в ремонта. Но ти знаеш – всичко платихте вие с мама!

– Ще се оправим, Вики. Няма да му позволя да ти вземе дома – казах твърдо, макар вътре в мен да бушуваха страх и гняв.

На следващия ден Иван дойде у нас. Седна срещу мен на масата в хола – същата маса, на която сме празнували рождени дни и Коледи заедно.

– Георги, не искам да се караме – започна той спокойно. – Но вложих много в този апартамент. Платих за кухнята, за банята… Мисля, че е справедливо да получа половината.

Погледнах го право в очите.

– Иванe, ти беше част от нашето семейство. Всичко правехме за вас двамата. Не сме искали нищо в замяна. Кухнята? Банята? Всичко това беше част от нашия подарък към вас! Не можеш да искаш половината дом само защото си купил няколко шкафчета!

– Законът е на моя страна – отвърна той студено.

В този момент разбрах колко малко сме познавали Иван. Може би сме били заслепени от желанието да видим дъщеря си щастлива. Може би сме пренебрегнали малките сигнали – онези моменти, когато той настояваше всичко да е „по негово“, когато се оплакваше от парите или когато гледаше Виктория с онзи поглед на превъзходство.

Мария плачеше всяка вечер. „Как можахме да допуснем това?“, питаше ме тя. Аз нямах отговор. Чувствах се виновен – като баща и като съпруг.

Скоро започнаха срещите с адвокати. Виктория беше съсипана – не само от развода, но и от предателството на човекa, когото бе обичала. Иван настояваше: „Имам документи! Имам свидетели!“ Дори някои от приятелите им се обърнаха срещу нея.

В квартала започнаха да шушукат: „Виж я тая Виктория – мъжът ѝ я напусна и сега ще ѝ вземе апартамента!“. Болеше ме повече от всичко друго. В България хората обичат да гледат чуждото нещастие като сериал.

Една вечер седнахме тримата – аз, Мария и Виктория. Тя беше бледа, очите ѝ подпухнали от плач.

– Мамо, тате… ако трябва ще се махна от тук. Не искам повече скандали. Ще започна отначало някъде другаде…

– Не! – прекъснах я остро. – Това е твоят дом! Нашият дом! Никой няма право да ти го вземе!

Мария я прегърна през раменете.

– Вики, ние сме до теб. Ще се борим заедно.

Започнаха месеци на съдебни битки. Адвокатите разпитваха кой е платил какво, кой е избирал плочките в банята и кой е носил кашоните при преместването. Чувствах се унижен – цялото ни семейство беше изложено пред непознати хора като на витрина.

В един момент Иван предложи споразумение: „Дайте ми 40 000 лева и ще се откажа от претенциите.“

– Това е изнудване! – извиках аз по телефона.

– Наречи го както искаш – отвърна той спокойно.

Виктория беше отчаяна:

– Тате, ако трябва ще взема заем… Само да приключи всичко това.

– Не! Няма да му дадем нищо! – настоях аз.

Но истината е, че нощем лежах буден и мислех: „Ами ако загубим? Ако съдът отсъди в негова полза?“ В България законите често са на страната на този, който знае как да ги използва.

Минаха още месеци. Съдът най-накрая отсъди: апартаментът остава изцяло на Виктория. Иван получи само стойността на някои подобрения – далеч по-малко от това, което искаше.

В деня след решението седнахме на балкона с Мария и Виктория. Гледахме залеза над панелните блокове на Люлин и мълчахме дълго.

– Тате… благодаря ти – прошепна Виктория и ме прегърна силно.

Погледнах я и си помислих: „Колко струва едно семейство? Колко струва доверието между хората? И дали някога ще можем пак да вярваме така безрезервно?“

А вие как бихте постъпили? Щяхте ли да простите такова предателство или щяхте да се борите докрай?