Когато животът ми вече не беше мой: Историята на една българска баба

– Мамо, няма кой друг. Ти си единствената, на която можем да разчитаме! – гласът на дъщеря ми Елица трепереше по телефона, докато аз гледах през прозореца на малката си кухня в Пловдив. Беше вторник сутрин, а слънцето едва се прокрадваше между панелните блокове. Сърцето ми се сви – знаех какво ще последва. Отново ще трябва да се откажа от плановете си за разходка с приятелките, от курса по рисуване, за който мечтаех от години. Но как да откажа на собственото си дете?

– Добре, Ели, ще дойда. – прошепнах, макар че гласът ми едва се чу.

Така започна всичко. С едно „добре“. С едно „ще дойда“. Неусетно, ден след ден, седмица след седмица, животът ми се превърна в безкрайна въртележка от памперси, домашни работи и детски сълзи. Внуците ми – малката Ани и палавият Петър – бяха слънцето и бурята в дните ми. Но някъде между приготвянето на супа и прибирането на играчки, аз започнах да се губя.

– Бабо, пак ли ще стоиш с нас? – попита Ани една вечер, докато я слагах да спи.
– Да, мило. – усмихнах се, но вътре в мен нещо се пречупи.

Дъщеря ми и зет ми се прибираха късно. Винаги уморени, винаги забързани. – Мамо, благодаря ти, без теб нямаше да се справим – казваше Елица, но думите ѝ звучаха като навик, не като благодарност. Вечерите прекарвах сама, в малката стая за гости, която наричаха „бабината стая“. Там, сред старите ми книги и снимки, си спомнях за времето, когато имах мечти. Когато бях Мария, а не просто „баба“.

Един ден, докато бутах количката в парка, срещнах Станка – стара приятелка от работата. – Мария, къде изчезна? Не те виждам вече на нашите срещи! – попита тя с усмивка.
– Нямам време, Станке. Внуците…
– А ти кога ще живееш за себе си? – погледна ме тя право в очите.

Думите ѝ ме удариха като шамар. Кога наистина живях за себе си? Кога последно се смях от сърце, без да мисля за чуждите нужди?

Вечерта, докато миех чиниите, чух как Елица и съпругът ѝ се карат в хола. – Не може все баба да ни спасява! – повиши тон той. – Тя има нужда от почивка!
– А кой ще гледа децата? – отвърна Елица. – Аз работя до късно, ти също!

Сълзите ми се стичаха по лицето, без да мога да ги спра. Чувствах се виновна, че съм уморена. Че искам нещо за себе си. Че мечтая за тишина и спокойствие.

На следващия ден, докато приготвях закуска, Ани ме прегърна силно.
– Бабо, обичам те! – прошепна тя.

Сърцето ми се стопли, но болката остана. Знаех, че трябва да говоря с дъщеря си. Че трябва да намеря гласа си отново.

Вечерта седнахме трите – аз, Елица и Ани. – Ели, трябва да поговорим – започнах тихо. – Обичам ви, но не мога повече така. Имам нужда от време за себе си. Искам да рисувам, да се виждам с приятелки. Искам да бъда Мария, не само баба.

Елица ме погледна изненадано. – Мамо, не знаех, че се чувстваш така. Мислех, че ти харесва да си с децата.
– Харесва ми, но не мога да бъда всичко за всички. Имам нужда и аз от живот.

Настъпи тишина. Ани ме хвана за ръката. – Бабо, ще рисуваш ли с мен?

Усмихнах се през сълзи. – Да, мило. Ще рисуваме заедно.

От този ден започнах да се боря за себе си. Записах се на курс по рисуване. Всяка сряда следобед беше само моя. Децата ми започнаха да търсят други варианти за помощ. Не беше лесно – имаше сълзи, имаше обиди. Но малко по малко семейството ни се промени. Започнахме да се уважаваме повече. Да се чуваме.

Сега, когато гледам картините си, си мисля: Колко често жените като мен се отказват от себе си в името на семейството? Колко от нас забравят, че имат право на мечти и свобода? Може би е време да поговорим за това. Какво мислите вие?