Когато животът ми вече не е мой: Изповедта на една българска баба

— Мамо, ще можеш ли пак да вземеш Дани от детската градина? — гласът на дъщеря ми Елена трепери от умора, но в него има и нещо друго — онова очакване, което вече усещам всеки ден.

Поглеждам часовника. Вече е почти пет, а аз още не съм извадила хляба от фурната. Сърцето ми се свива — пак ще тичам през целия град, пак ще се усмихвам, докато вътре в мен бушува буря.

— Разбира се, Ели. Ще го взема — отговарям тихо, макар че гласът ми звучи по-уморено, отколкото бих искала.

Затварям телефона и се отпускам на стола. Поглеждам снимката на покойния ми съпруг Георги на шкафа. „Гошо, какво ли би казал ти сега?“ — питам го наум. Когато останах вдовица преди пет години, мислех, че най-трудното е зад гърба ми. Но тогава още не знаех какво означава да си баба в България днес.

Първият път, когато държах малкия Дани в ръцете си, сърцето ми се изпълни с такава топлина, че забравих за всичко друго. Помагах на Елена с радост — сменях пелени, готвех супи, пеех приспивни песни. Беше като да преживея младостта си отново, но без тревогите и безсънните нощи.

Но с времето нещо се промени. Помощта ми стана даденост. Всяка сутрин телефонът звъни: „Мамо, ще можеш ли…“, „Мамо, трябва да…“, „Мамо, само този път…“. А „този път“ стана всеки ден.

Съседката ми Мария ме среща на стълбите:
— Пак ли тичаш за внучето?
— Пак — усмихвам се изкуствено.
— И аз така… — въздиша тя. — Сякаш сме им длъжни цял живот.

Вечер се прибирам вкъщи и усещам как тишината ме притиска. Понякога си мисля: „Това ли е животът ми сега? Да съм просто баба на повикване?“ Но после Дани ме прегръща с малките си ръчички и казва: „Бабо, обичам те!“ — и всичко се разтапя.

Една вечер, докато приготвям вечеря за всички — Елена, зетя Петър и Дани — чувам как Елена говори по телефона в хола:
— Да, майка ми пак ще го вземе. Ами нормално е, нали е баба! — смее се тя.

Сърцето ми се свива. Нормално ли е? Кога помощта стана задължение? Кога престанах да бъда човек със свои мечти и станах просто функция?

Седим на масата. Петър мълчи и гледа телевизия. Елена разказва за проблемите в работата си. Аз сервирам супата и се опитвам да не мисля за болките в кръста си.

— Мамо, ще можеш ли утре да го заведеш на плуване? Аз съм на смяна, а Петър има среща.

— Ще опитам — казвам тихо.

— Много си добра! — усмихва се Елена и ме целува по бузата.

Но аз усещам как нещо вътре в мен се чупи. Кога за последно направих нещо само за себе си? Кога последно излязох с приятелки? Кога последно прочетох книга или просто се разходих без цел?

Една неделя решавам да кажа „не“. Събирам смелост цяла сутрин. Когато Елена звъни:
— Мамо, ще можеш ли…
— Не мога днес, Ели. Имам планове.
Настъпва тишина.
— Какви планове?
— Ще изляза с Мария на кафе.
— Ама… ти винаги си свободна! — гласът ѝ звучи почти обиден.
— Не винаги — казвам твърдо.

Затварям телефона с треперещи ръце. Чувствам се виновна и облекчена едновременно. Мария ме чака пред блока:
— Браво! Най-после!

Седим в кафенето и говорим за всичко друго освен за деца и внуци. За първи път от години се чувствам жива.

Вечерта Елена идва у дома със сърдит поглед:
— Мамо, не разбирам защо така реагираш напоследък. Всички баби помагат!
— Всички баби имат право на свой живот — отвръщам тихо.
— Но ти си ни нужна!
— А аз на себе си не съм ли нужна?

Тя мълчи. Виждам как думите ми я болят, но и мен ме боли. Не искам да бъда лошата майка или лошата баба. Но не искам и да изчезна като човек.

Седя сама в кухнята след като всички са си тръгнали. Поглеждам снимката на Георги отново.
„Гошо, дали постъпих правилно? Дали имам право да поискам малко време само за себе си? Или майчинството никога не свършва?“

А вие как мислите? Къде е границата между любовта и саможертвата?