Когато животът ти обърне гръб: Историята на една българска майка, която сама носи тежестта на чуждите решения

– Не можеш да го оставиш, Мария! Какво ще кажат хората? – гласът на майка ми пронизваше стените на малката кухня, докато аз стисках чашата с чай така силно, че пръстите ми побеляха.

Беше късна есен в Пловдив. Дъждът барабанеше по прозореца, а аз се чувствах като в капан. Бях на двадесет и шест, омъжена за Петър – човек, когото никога не обикнах истински. Но така и трябваше – според майка ми, според баща ми, според всички лели и чичовци. „Той е добър човек, има работа, няма да гладуваш“, казваха те. Никой не попита какво искам аз.

Петър беше тих, затворен, рядко говореше за чувства. След сватбата всичко стана още по-студено. Вечерите ни минаваха в мълчание пред телевизора. Когато забременях, майка ми сияеше от гордост – „Ето, сега вече си истинска жена!“. А аз се чувствах празна.

Роди се Даниел – моето слънце. Само когато го държах в ръце, усещах топлина. Петър рядко го гушкаше. „Мъжете не се занимават с бебета“, казваше свекърва ми. Аз се борех сама с безсънните нощи, с плача, с тревогите. Майка ми идваше да помага, но само за да ми напомня колко съм длъжна да търпя.

Една вечер, когато Даниел беше на две години, Петър се прибра пиян. За първи път вдигна ръка срещу мен. Не беше силно – шамар по бузата. Но болката беше като гръм. Стоях в коридора и гледах отражението си в огледалото – червена следа по лицето ми и празни очи.

– Мамо, защо плачеш? – Даниел ме гледаше с големите си кафяви очи.
– Не плача, слънце. Просто съм уморена.

На следващия ден събрах багажа си и отидох при родителите ми. Майка ми ме посрещна със студен поглед.
– Не може така! Ще се върнеш при мъжа си! Всички ще говорят!
– Мамо, той ме удари.
– Сигурно си го предизвикала. Жената трябва да търпи.

Тези думи ме прерязаха по-дълбоко от шамара на Петър. В този момент разбрах – никой няма да ме спаси освен аз самата.

Започнах работа като продавачка в кварталния магазин. Наемах малка гарсониера в „Кючук Париж“. Парите не стигаха, но поне имах спокойствие. Вечерите прекарвах с Даниел – рисувахме, четяхме приказки, гледахме през прозореца светлините на града.

Петър не се интересуваше от сина си. Понякога пращаше пари, понякога не. Родителите ми почти не идваха – срам ги беше от мен пред съседите. На улицата ме гледаха с укор – „Ето я онази, дето остави мъжа си“. В магазина клиентките шушукаха зад гърба ми.

Имаше дни, когато се чувствах напълно сама. Веднъж Даниел се разболя тежко – висока температура, кашлица, страх ме беше да не го загубя. Стоях до леглото му цяла нощ и се молех: „Господи, само него не ми взимай!“. На сутринта температурата спадна. Тогава разбрах колко силна мога да бъда.

С времето започнах да вярвам повече в себе си. Намерих приятелка – Ирина, самотна майка като мен. Разговаряхме с часове за мечти и страхове. Тя ми каза: „Мария, не си сама!“. За първи път от години някой ме разбра.

Един ден майка ми дойде неочаквано.
– Мария, татко ти е болен… Иска да види внука си.
Сърцето ми се сви. Не бях стъпвала у дома от две години.
– Добре – казах тихо.

Влязохме в стария апартамент. Баща ми лежеше на дивана – посивял, отслабнал.
– Прости ми, дъще… – прошепна той. – Може би сбъркахме с майка ти…
Сълзите потекоха по бузите ми. Прегърнах го силно.

След този ден отношенията ни започнаха бавно да се оправят. Майка ми все още трудно приемаше избора ми, но вече не ме обвиняваше толкова често.

Днес Даниел е на осем години – умен и добър. Аз работя като библиотекарка и уча задочно педагогика. Животът не е лесен, но вече не се страхувам от мнението на другите.

Понякога вечер сядам до прозореца и се питам: „Колко жени още живеят в страх и самота заради чуждите решения?“ А вие какво бихте направили на мое място?