Когато животът ти обърне гръб: Историята на една самотна майка от Пловдив

– Мамо, защо татко не идва вече? – гласчето на Петърчо разцепи тишината в малката кухня, докато разбърквах рядката супа. Ръцете ми трепереха, а сърцето ми се свиваше всеки път, когато трябваше да му лъжа. – Той е зает, миличък, работи много – излъгах пак, макар че и двамата знаехме истината.

Преди две години Георги си тръгна. Остави ни с едно изречение: „Не мога повече, Мария.“ Не можел да понася натиска на родителите си, които не ме харесваха, защото съм от „бедно семейство“ и „не съм достатъчно добра за сина им“. В Пловдив всички знаят всичко за всички. Слуховете се разпространяват по-бързо от вирус. Още на следващия ден съседката леля Сийка ме гледаше с онзи поглед – смесица от съжаление и осъждане.

– Ей, Марийке, какво ще правиш сега сама? – попита тя, докато простираше прането си на балкона.

– Ще се оправя някак – отвърнах с усмивка, която не стигаше до очите ми.

Майка ми не ми говореше от месеци. „Ти сама си го избра! Казах ти да не се омъжваш за него!“, повтаряше всеки път, когато се опитвах да ѝ се обадя. Баща ми мълчеше тежко, а брат ми – той дори не вдигаше телефона. Останахме само аз и Петърчо срещу целия свят.

Работех като продавачка в кварталната бакалия. Заплатата стигаше едва за наема и сметките. Често вечеряхме само хляб и домати. Петърчо беше свикнал да не иска много. Понякога го чувах как шепне на плюшеното си мече: „Мамо е тъжна, но аз ще я разсмея.“

Веднъж, докато броях стотинките за хляб на касата, зад мен се нареди леля Сийка.

– Марийке, пак ли само хляб взимаш? Дай да ти дам малко картофи от нашата градина.

– Благодаря ви, лельо Сийке, но ще се оправим – казах тихо.

– Не се инати! Всички знаем какво ти е. Но и ти трябваше да слушаш майка си!

Тези думи ме пронизаха като нож. Върнах се вкъщи и се разплаках пред Петърчо. Той ме прегърна с малките си ръчички и прошепна: „Мамо, аз съм тук.“

С времето започнах да усещам как хората ме гледат различно – някои със съжаление, други с презрение. На родителските срещи в училище майките шушукаха зад гърба ми: „Това е онази Мария, дето мъжът ѝ я остави.“ Учителката веднъж ме извика:

– Госпожо Иванова, Петърчо е затворен напоследък. Има ли нещо?

– Всичко е наред – излъгах пак. Но знаех, че не е.

Една вечер Петърчо дойде при мен със сълзи в очите:

– Мамо, децата казаха, че татко ни е изоставил, защото не сме добри.

Стиснах го силно до себе си:

– Не вярвай на никого! Ти си най-доброто дете на света!

Но вътре в мен бушуваше буря. Защо трябваше да плащаме за чуждите грешки? Защо обществото ни е толкова жестоко към различните?

С времето започнах да чистя по домовете на по-заможни семейства. Работех по 12 часа на ден, за да може Петърчо да има нови обувки за първия учебен ден. Веднъж една от госпожите ме попита:

– Мария, защо не си намериш мъж? Млада си още!

Погледнах я и ѝ казах:

– Защото вече не вярвам в приказки.

Понякога нощем лежах будна и слушах как Петърчо диша спокойно до мен. Мечтаех за деня, в който няма да се страхувам дали ще имаме какво да ядем утре. Мечтаех за прегръдка от майка ми или поне едно „Извинявай“ от Георги.

Един ден получих писмо от социалните. Щели да проверят дали мога да се грижа за детето си сама. Паниката ме заля като студен душ. Какво още трябваше да преживея? Отидох при майка ми със свито сърце:

– Мамо… имам нужда от помощ.

Тя ме погледна дълго и накрая каза:

– Знаеш ли… може би сгреших и аз. Прости ми.

Разплакахме се двете като деца. За първи път от години почувствах топлина в сърцето си.

Сега вече не съм сама. Майка ми помага с Петърчо, а аз работя повече от всякога. Все още има дни, в които светът ми изглежда сив и безнадежден. Но вече знам – не съм виновна за чуждите решения. Не съм по-малко човек само защото животът ми е труден.

Понякога се питам: Колко още жени като мен живеят в сянката на осъждането? Кога ще спрем да сочим с пръст и ще започнем да подаваме ръка?