Кой има право да даде име на детето ми? Борба за достойнство в сянката на семейството на мъжа ми

— Не! Това име няма да бъде! — гласът на свекърва ми, Мария, проряза въздуха като нож. Стоях в средата на хола, с ръце върху корема си, а сърцето ми биеше лудо. Беше осмият месец от бременността ми и вместо радост, усещах как страхът ме стяга за гърлото.

— Но, Мария, това е нашето дете… — опитах се да кажа тихо, но думите ми увиснаха във въздуха. Мъжът ми, Иван, стоеше до прозореца и гледаше навън, сякаш не чуваше нищо. Баща му, бай Стефан, мълчеше тежко, а сестра му Даниела се усмихваше ехидно.

— В нашето семейство първородният син винаги носи името на дядо си! — отсече Мария и тропна с ръка по масата. — Така е било и така ще бъде!

Погледнах Иван с надежда. Очите му се срещнаха с моите за миг — видях там умора и страх. Знаех, че не иска да се кара с майка си. Знаех също, че ако не се изправя сама, никой няма да го направи вместо мен.

Вечерта лежах будна до Иван. Сълзите ми тихо мокреха възглавницата.

— Иван, ти какво мислиш? — прошепнах.

— Не знам… — отвърна той. — Майка ми е права по традиция. Но ти си майката…

— А аз нямам ли право? — гласът ми трепереше. — Това дете е и мое!

Той замълча. Усетих как се отдалечава от мен дори в тъмнината.

Следващите дни бяха кошмар. Мария идваше всеки ден и носеше списък с имена: Стефан, Георги, Никола — все имена от рода им. Аз бях избрала име още преди да забременея: Александър. Исках синът ми да има име със сила и свобода, не просто да бъде поредният в редицата на чуждите очаквания.

Една вечер майка ми дойде на гости. Видя ме разплакана и веднага разбра.

— Дете мое, не позволявай да ти вземат радостта! — каза тя и ме прегърна силно. — Ти си майката! Ако не се бориш сега, цял живот ще живееш в тяхната сянка.

Събрах сили. На следващата сутрин седнах срещу Иван.

— Ще дам на детето ни името Александър. Ако не си съгласен, ще го запиша сама.

Той ме погледна стреснато.

— Не можеш така…

— Мога! — прекъснах го. — Омръзна ми да слушам само за вашите традиции! Ами моите чувства? Моето достойнство?

Иван замълча. Видях как се бори със себе си. На следващия ден Мария дойде още по-ядосана.

— Ще те изгоним от тази къща! — изкрещя тя. — Ако не уважаваш рода ни, няма място тук за теб!

Станах бавно и я погледнах право в очите.

— По-добре сама, отколкото безгласна! — казах тихо.

Събрах багажа си и отидох при майка ми. Иван не дойде да ме спре. Седмици наред не се обади. Родих Александър сама, държейки ръката на майка ми. Когато го взех в ръце за първи път, разбрах какво значи истинска сила.

След месец Иван дойде при нас. Беше отслабнал и изглеждаше по-стар.

— Липсвате ми… — каза той тихо. — Майка ми… тя няма да прости.

— А ти? Ще простиш ли на себе си, ако изпуснеш този момент? — попитах го.

Той седна до мен и прегърна Александър.

— Името му е хубаво… Ти беше права.

Върнахме се у дома, но вече нищо не беше същото. Мария не говореше с мен месеци наред. На кръщенето стоеше в ъгъла, мълчалива и студена. Но аз държах главата си високо. За първи път чувствах себе си истински жива.

Сега Александър е на три години и всеки ден ме пита защо има такова име. Казвам му:

— Защото мама вярваше в теб още преди да се родиш.

Понякога нощем се питам: струваше ли си всичко това? Дали някога ще бъда приета напълно? Или всяка жена трябва да мине през тази битка за достойнството си? Какво мислите вие?