Кой има право на името на сина ми?

— Не! — гласът на свекърва ми, Мария, проряза въздуха като нож. — Няма да позволим да кръстите детето на твоя баща! В нашето семейство първородният син винаги носи името на дядо си по бащина линия!

Стоях в средата на малката кухня в панелката ни в Люлин, с ръце, стиснати до побеляване. Беше късна есен, прозорецът беше замъглен от парата на врящия чайник, а в мен бушуваше буря. Съпругът ми, Георги, седеше мълчаливо до масата, вперил поглед в пода. Знаех, че няма да ме защити. Никога не го правеше.

— Мария, моля те… — опитах се да запазя гласа си спокоен, но той трепереше. — Това е и моят син. Искам да носи името на баща ми. Татко почина миналата година, а това дете е единственото, което ще го запомни.

Свекърва ми се изсмя сухо:
— Ти си тук само защото синът ми те избра. Но в нашата къща традициите не се променят заради една чужда воля!

Погледнах Георги с надежда. Той само въздъхна:
— Мамо, стига… Нека поговорим спокойно.

— Няма какво да говорим! — отсече тя и излезе с трясък от кухнята.

Останахме сами. Сълзите напираха в очите ми, но ги преглътнах. Не исках да й дам това удовлетворение. Георги се приближи и ме прегърна неловко.

— Знаеш как е майка ми… Ще й мине.

— А ти? — прошепнах. — Ти какво искаш?

Той замълча. Това мълчание беше по-болезнено от всеки вик.

Вечерта легнах сама в спалнята. Георги остана да гледа телевизия с майка си. През стената чувах как двамата шепнат оживено. Стиснах корема си — бебето риташе леко, сякаш усещаше напрежението.

На следващия ден майка ми дойде на гости. Донесе топла баница и усмивка, която се опитваше да скрие тревогата ѝ.

— Как сте? — попита тя тихо, докато подреждахме масата.

— Не знам… — отвърнах. — Чувствам се като чужда в собствения си дом.

Тя ме погледна с разбиране:
— Знам, че ти е трудно. Но трябва да се бориш за детето си. За себе си.

Вечерта Георги се прибра късно. Беше пил с приятели. Легна до мен и прошепна:
— Моля те, нека го кръстим Иван. Така ще има мир вкъщи.

— А аз? — попитах през сълзи. — Аз кога ще имам мир?

Той не отговори.

Дните минаваха в напрежение. Свекърва ми все по-често намекваше колко е важно детето да носи „правилното“ име. Майка ми идваше все по-рядко — усещаше студенината в дома ни.

Роди се момченце — здраво, с черни очи като моите. В родилното отделение бях сама. Георги дойде едва на третия ден.

— Всичко наред ли е? — попита неловко.

— Да — отвърнах кратко. — Реши ли как ще го кръстим?

Той замълча:
— Майка настоява за Иван.

Погледнах го дълго:
— А ти?

Той сведе глава:
— Не искам скандали…

В този момент разбрах — ако не се боря сама за себе си и за сина си, никой няма да го направи вместо мен.

На изписването свекърва ми донесе голям букет и златен синджирче с буквата „И“. Усмихваше се победоносно пред всички роднини.

Когато дойде моментът за кръщенето, взех решение. Отидох при свещеника сама и му казах:
— Искам синът ми да се казва Димитър — на баща ми.

На самото кръщене всички бяха шокирани. Георги ме гледаше като непозната. Свекърва ми избухна:
— Това е предателство! Как можа!

Погледнах я право в очите:
— Това е моят син. И аз съм неговата майка.

След този ден отношенията ни се промениха завинаги. Георги стана още по-отдалечен, а свекърва ми почти не идваше у дома. Но аз най-сетне започнах да дишам свободно.

Понякога нощем се питам: струваше ли си всичко това? Дали един ден синът ми ще ме разбере? Или ще ме осъди за избора ми?

А вие как бихте постъпили? Кое е по-важно — мирът в семейството или правото да дадеш име и идентичност на детето си?