Коледа за сто лева: Историята на една българска майка

– Сто лева? – Гласът ми трепереше, докато държах банкнотата, която Георги ми подаде. – Това ли е всичко за Коледа?

Той не ме погледна. Седеше на дивана, вперен в телевизора, сякаш там щеше да намери отговорите, които отказваше да ми даде.

– Толкова мога, Мария. Знаеш как е сега – всичко е скъпо, а и аз не печеля като преди.

Погледнах към децата, които се въртяха около елхата, още недоукрашена. Сърцето ми се сви. Как да им обясня, че тази година няма да има подаръци, няма да има празнична трапеза, няма да има нищо от онова, което прави Коледа специална?

– Георги, ти сериозно ли? – Гласът ми беше тих, но в него се усещаше буря. – Сто лева няма да стигнат дори за храната. А подаръците? А дребните радости за децата?

Той въздъхна тежко.

– Не мога повече. И аз съм уморен. Работя по цял ден и пак не стига.

В този момент усетих как нещо в мен се чупи. Не беше само заради парите. Беше заради това, че от години всичко падаше на моите плещи – грижите за децата, домакинството, сметките, дори и празниците. А сега и това унижение – да броя стотинки за Коледа.

Вечерта легнах до него, но между нас имаше пропаст. Не можех да спя. В главата ми се въртяха мисли: „Защо винаги аз трябва да се жертвам? Защо той не вижда колко боли?“

На следващия ден станах рано. Децата още спяха. Влязох в кухнята и започнах да пиша списък: храна, подаръци, украса. До всяко нещо записвах цени. Бързо разбрах, че дори най-скромната Коледа ще струва поне три пъти повече от това, което имах.

Реших да говоря с майка ми.

– Мамо, Георги ми даде само сто лева за Коледа – казах й по телефона.

Тя замълча за миг.

– Мария, знам колко ти е трудно. Но не можеш сама да носиш всичко на гърба си. Поговори с него. Кажи му как се чувстваш.

– Опитах… – прошепнах. – Не ме чува.

– Тогава го накарай да види.

Тези думи заседнаха в мен като трън.

На следващия ден направих нещо, което никога не бях правила. Оставих Георги с децата и излязох. Без обяснения. Отидох до близкия супермаркет и купих само най-необходимото – хляб, мляко, малко плодове. Останаха ми 60 лева.

Върнах се у дома и видях хаоса – децата крещяха, Георги беше изнервен.

– Какво става тук? – попитах уж спокойно.

– Не мога да ги удържа! – извика той. – Как издържаш всеки ден?

Погледнах го право в очите:

– Със сто лева и много любов. Но любовта не плаща сметките и не купува подаръци.

Той замълча. За първи път видях в очите му нещо като разбиране… или може би вина.

Вечерта седнахме на масата. Извадих списъка и му го подадох.

– Това е Коледата за сто лева – казах тихо. – Без подаръци, без празнична вечеря, без нищо специално. Това ли искаш за децата си?

Той преглътна тежко.

– Не знаех… Мислех си…

– Не си мислил изобщо! – прекъснах го. – Аз съм вкъщи по цял ден с тях. Знам всяка тяхна нужда, всяка мечта. А ти просто ми подаваш една банкнота и очакваш чудо.

Той наведе глава.

– Ще говоря с шефа си за аванс… Ще измисля нещо.

– Не става дума само за парите, Георги! Става дума за уважението. За това да сме екип, а не врагове.

Той ме погледна умолително:

– Прости ми…

Коледната нощ дойде по-скромна от всякога. Но този път Георги беше до мен – истински до мен. Помогна с украсата, направи сам подаръци от хартия за децата, донесе кутия с домашни сладки от съседката.

Седяхме около масата и гледахме как малките се радват на простите неща. В този миг разбрах: понякога най-големият подарък е разбирането и подкрепата.

Но все още ме гложди един въпрос: Колко жени като мен броят стотинки и преглъщат сълзи всяка Коледа? Кога ще започнем да ценим труда на майките у дома?