Коледни сенки: Историята на една майка между две деца и едно общество

– Мария, пак ли ще правиш разлика между децата? – гласът на свекърва ми прониза тишината в кухнята, докато опаковах последния подарък.

Ръцете ми трепереха. Червената панделка се изплъзна между пръстите ми и падна на пода. Погледнах към прозореца – навън снегът валеше тихо, а в мен бушуваше буря. Петър, моят син, щеше да получи нов велосипед – мечтаеше за него от месеци. Елица, дъщерята на съпруга ми от първия му брак, щеше да намери под елхата комплект за рисуване. Беше го споменала веднъж, между другото, докато вечеряхме.

– Не правя разлика – прошепнах, но думите ми увиснаха във въздуха. Свекърва ми само поклати глава и излезе от стаята. Останах сама с мислите си и с тежестта на очакванията.

Преди три години животът ми се преобърна. След развода с бащата на Петър се запознах с Иван – топъл, усмихнат човек, който носеше в себе си болката от собственото си разбито семейство. Елица беше на осем, когато се премести при нас. Първите месеци бяха ад – тя ме гледаше с недоверие, а аз се опитвах да не показвам колко ме боли това.

– Ти не си ми майка! – изкрещя ми веднъж, когато отказах да ѝ купя сладолед посред зима.

– Знам – отвърнах тихо. – Но те обичам така или иначе.

С времето отношенията ни се подобриха. Или поне така си мислех. Докато не дойде първата ни обща Коледа. Тогава разбрах колко е трудно да бъдеш мащеха в България – винаги си виновна, каквото и да направиш.

Тази година реших да споделя снимка на подаръците в Инстаграм. Не за да се хваля, а за да покажа, че семейството ни е цяло – макар и съшито от парчета. Под снимката написах: „Две деца, две мечти, една Коледа.“

Не очаквах бурята. Коментарите заваляха:

„Ясно е кое дете е истинското!“
„Бедното момиче! Как може такава несправедливост?“
„Типична българска мащеха!“

Сърцето ми се сви. Прочетох всеки коментар по няколко пъти. Опитвах се да разбера – къде сбърках? Защо хората виждат само разликите? Защо никой не попита какво искат самите деца?

Петър влезе в стаята с усмивка:
– Мамо, ще гледаме ли „Сам вкъщи“?

Погалих го по косата:
– След малко, миличък.

Елица стоеше на прага. Очите ѝ бяха сериозни:
– Може ли да рисувам в хола?

– Разбира се – отвърнах и ѝ подадох новия комплект.

Тя ме погледна за миг – сякаш търсеше нещо в лицето ми. После седна до елхата и започна да рисува снежинки.

Вечерта Иван се прибра уморен:
– Какво става? Майка ми пак ли те ядоса?

– Не е само тя… – въздъхнах. – Всички ме съдят. Виж какво пишат хората…

Показах му телефона си. Той го взе, прочете няколко коментара и замълча.

– Знаеш ли – каза накрая, – никога няма да угодиш на всички. Важното е какво мислят децата.

– А ако някой ден Елица реши, че съм я обичала по-малко? Че съм я ощетила?

Иван ме прегърна:
– Ти правиш най-доброто, което можеш. Това е достатъчно.

Но беше ли? Легнах си с този въпрос. През нощта сънувах майка си – тя винаги казваше: „Хората ще говорят. Ти гледай децата ти да са щастливи.“

На сутринта Елица дойде при мен с рисунка – бяхме четиримата пред елхата, всички усмихнати.
– Това сме ние – каза тихо.

Погледнах я през сълзи:
– Харесва ли ти Коледата ни?

Тя кимна:
– Да… Благодаря ти за всичко.

В този момент разбрах – не подаръците са важни. Важни са малките жестове, топлината в дома ни и това, че сме заедно въпреки всичко.

Но защо обществото винаги търси вината? Защо е толкова лесно да съдиш една майка, без да знаеш какво носи в сърцето си?

Може би някой ден ще спрем да мерим любовта с подаръци и ще започнем да я виждаме в очите на децата си… Как мислите – възможно ли е това в България?