Колко струва любовта, когато сметките не излизат?

– Пак ли си купила толкова много неща? – гласът на Мартин ме посреща още от вратата, докато се опитвам да балансирам три торби с продукти и да не изпусна хляба.

– Не са много, просто всичко е поскъпнало – отвръщам, опитвайки се да не избухна. Вече съм уморена от този разговор. Всяка седмица е едно и също: аз пазарувам, аз готвя, аз чистя, а той… той просто пита защо пак сме дали толкова пари.

Пускам торбите на масата и усещам как ръцете ми треперят. Не от тежестта, а от безсилие. Вече две години живеем заедно, а сякаш все още не сме на една вълна. Мартин работи в ИТ фирма, взима добри пари, но когато стане дума за разходи, винаги се държи така, сякаш сме на ръба на оцеляването.

– Мартине, ти знаеш ли колко струва сиренето вече? Или доматите? – питам го, докато вадя продуктите. – Само за тези неща дадох 40 лева.

Той въздъхва и се намръщва:
– Не може да е толкова. Сигурно пак си взела някакви излишни неща.

– Излишни? – гласът ми трепери. – Това са основни продукти! Не съм купила нищо излишно, освен може би тази шоколадова вафла за теб.

Той замълчава, но усещам как напрежението се сгъстява между нас. Сядам на масата и се чудя как стигнахме дотук. Когато се събрахме, всичко изглеждаше толкова лесно. Мартин беше внимателен, грижеше се за мен, казваше, че ще правим всичко заедно. А сега?

Понякога си мисля, че ако спра да купувам, просто ще гладуваме. Той никога не се сеща да иде до магазина, никога не пита какво трябва да се вземе. Само пита защо пак сме похарчили толкова.

Майка ми често ми казваше: „Надежде, гледай какъв човек взимаш до себе си. Пари се изкарват, но ако някой не уважава труда ти, няма да се промени.“ Тогава й се сърдех, че се меси. Сега думите й кънтят в главата ми всеки път, когато Мартин ме гледа с онзи укорителен поглед.

– Добре, кажи ми тогава – обръщам се към него, – какво да правя? Да не купувам месо? Да не взимам плодове? Или да спрем да ядем изобщо?

Той свива рамене:
– Просто мисля, че може да се спестява повече. Може би да търсиш промоции, да не взимаш скъпи марки.

– Винаги гледам промоциите! – избухвам. – Но ти не знаеш, защото никога не идваш с мен! Не знаеш какво е да стоиш на опашка в Лидл в събота сутрин, да броиш стотинките и да се чудиш дали ще стигнат за всичко!

Той замълчава. За момент ми се иска да ме прегърне, да каже, че разбира. Но той просто става и отива в другата стая. Оставя ме сама с мислите ми и с разопаковането на покупките.

Вечерта е тиха. Гледаме телевизия, но между нас има стена. Аз мисля за сметките, за това как ще платим тока този месец, за това как пак ще трябва да се лиша от нещо, за да има за двама ни. Той си цъка на телефона и от време на време поглежда към мен, сякаш очаква да кажа нещо.

На следващия ден решавам да не правя нищо. Не чистя, не готвя, не пазарувам. Сядам на дивана с книга и чакам. Мартин се прибира и оглежда апартамента:
– Какво става тук? Защо е така разхвърляно?

– Днес реших да си почина – казвам спокойно. – Както ти си почиваш от разходите.

Той ме гледа объркано:
– Ами вечерята?

– Няма вечеря. Ако искаш, поръчай си нещо.

Виждам как го жегва. За първи път осъзнава, че всичко това не става от само себе си. Че някой трябва да го направи. Че този някой съм аз.

На следващата сутрин той става по-рано и тихо излиза. Когато се връща, носи торба с продукти. Не много, но достатъчно за закуска. Подава ми я неловко:
– Не знаех какво точно да взема…

Поглеждам го и за първи път от месеци усещам надежда. Може би има шанс да ме разбере. Може би има шанс да бъдем екип.

Но дълбоко в себе си знам – ако не говорим открито за това, ако не започнем да делим отговорностите и разходите поравно, тази пропаст между нас ще става все по-голяма.

Понякога се питам: колко струва любовта, когато сметките не излизат? И дали някога ще спрем да мерим всичко в пари?