„Колкото деца искам, толкова ще имам“: Историята на едно разпадащо се българско семейство

– Ти луда ли си, Мария? – изкрещях, докато тя стоеше пред мен с ръце на кръста, а децата ѝ тичаха из малката кухня. – Четири деца? В тази криза? Как ще ги гледаш?

Мария ме погледна с онзи неин инатлив поглед, който винаги ме е влудявал още от деца. – Колкото деца искам, толкова ще имам! Това е моят живот, не твоя работа!

Сърцето ми биеше лудо. Въздухът в панелката на „Люлин“ беше тежък от мириса на пържени картофи и детски плач. В този момент осъзнах, че не мога повече да мълча. Винаги съм била по-голямата сестра – тази, която трябва да мисли трезво, която носи отговорност. Но сега всичко се разпадаше пред очите ми.

Мария беше на 32, аз – на 36. Тя винаги е била по-емоционалната, по-спонтанната. Омъжи се за Петър още на 22 и веднага забременя. После дойде второто дете, после третото… А сега четвъртото. Аз – с един син, разведена, работеща по две смени в една счетоводна фирма, едва свързваща двата края. Гледах я и не можех да повярвам как може да е толкова безотговорна.

– Мислиш ли за тях? – прошепнах, вече по-тихо. – За децата? За това как ще им осигуриш всичко?

– Ще се оправим! – отсече тя. – Петър работи, аз гледам децата. Имаме си дом, имаме си любов. Това е важното.

– Любовта не плаща сметките! – изпуснах се аз и веднага съжалих. Едно от децата – малката Ива – се разплака и Мария я взе на ръце.

– Не искам да споря с теб – каза тя уморено. – Ако не можеш да ме подкрепиш, по-добре си тръгвай.

Тръгнах си. Вървях по стълбите и сълзите ми капеха по лицето. Не можех да разбера защо ме боли толкова много. Дали защото я обичах? Или защото се страхувах за нея? Или просто защото не можех да приема, че някой може да избере толкова различен живот от моя?

Седмици наред не си говорихме. Майка ни звънеше и на двете, опитваше се да ни помири.

– Мими, тя е твоята сестра! – казваше ми по телефона. – Не може така да се карате за глупости.

– Това не са глупости! – отвръщах аз. – Това е бъдещето на децата ѝ!

Майка въздъхваше тежко. Тя самата беше отгледала нас двете сама след развода с баща ни. Знаеше какво е да няма кой да ти помогне, какво е да броиш стотинките за хляб и мляко.

Една вечер синът ми Георги ме попита:

– Мамо, защо не ходим вече у леля Мария?

Погледнах го и не знаех какво да кажа. Как да обясня на едно дете, че възрастните понякога се карат за неща, които самите те не разбират напълно?

Минаха месеци. Коледата наближаваше и майка настоя:

– Ще празнуваме всички заедно! Няма да допусна тази глупост повече!

Събрах сили и отидох у Мария. Вратата ми отвори Петър – уморен, с тъмни кръгове под очите.

– Радвам се, че дойде – каза тихо.

Влязох вътре. Децата тичаха около елхата, Мария беше в кухнята и месеше козунак.

– Здравей… – казах плахо.

Тя ме погледна за миг, после избърса ръцете си в престилката и ме прегърна силно.

– Липсваше ми…

Сълзите ми потекоха отново. Стояхме така дълго време, без думи.

На масата вечерта разговорът пак се завъртя около трудностите – цените на храната, сметките за ток, детските градини.

– Не е лесно – призна Мария. – Понякога се чудя дали ще издържа… Но като ги видя как спят всички заедно в една стая… Знам, че съм направила правилния избор.

Петър кимна мълчаливо.

– А ти? – попита ме тя изведнъж. – Щастлива ли си?

Замислих се. Моят живот беше подреден, но самотен. Работех много, имах един син, но често вечерите ми минаваха в тишина пред телевизора.

– Не знам… – признах си честно.

Тогава разбрах: всеки носи своя кръст. Всеки прави избори и после живее с тях.

Сега често си мисля: имах ли право да я съдя? Да ѝ казвам какво да прави със собствения си живот? Или трябваше просто да я подкрепя като сестра?

Кажете ми вие: кога имаме право да се намесваме в живота на близките си? И кога трябва просто да замълчим?