Краят, който не очаквах: История за предателство и прошка

– Просто не виждам смисъл повече, Мария. Свърши се. – Гласът на Петър беше студен, почти безразличен. Стоях срещу него в малката ни кухня в Люлин, стиснала чашата с чай така силно, че пръстите ми побеляха.

– Така ли? Просто така? – Гласът ми трепереше, но се опитах да изглеждам спокойна. – Дори не искаш да знаеш защо? Или поне да ми кажеш какво се е случило?

Той сви рамене и избягна погледа ми. – Не е нужно да има причина. Понякога просто… нещата свършват.

В този момент сякаш някой изтръгна въздуха от дробовете ми. Пет години заедно, планове за общо бъдеще, мечти за малко жилище в Банкя и куче… Всичко се разпадна за секунди. Не казах нищо повече. Само кимнах и излязох от апартамента, оставяйки го сам сред тишината и миризмата на изстинал чай.

Два дни по-късно, докато се опитвах да събера себе си и парчетата от живота си, получих съобщение от най-добрата ми приятелка – Ива: „Хайде да се видим довечера в ‘Синьото кафе’? Имам нужда да поговорим.“

Сърцето ми се сви. Ива винаги беше до мен – от първия учебен ден в 32-ро училище до последната ни ваканция на морето. Ако някой можеше да ме разбере, това беше тя.

Вечерта седях на масата до прозореца и гледах как дъждът се стича по стъклото. Ива закъсняваше. Вече бях изпила две кафета, когато я видях да влиза… не сама. До нея вървеше Петър. Ръцете им се докосваха. Смяха се на нещо, което само те двамата разбираха.

Светът ми се срина за втори път за три дни.

– Мария… – Ива се спря, когато ме видя. Очите ѝ се разшириха от вина или страх – не можех да разбера.

Петър също застина. За миг тримата стояхме като замръзнали фигури в някаква абсурдна пиеса.

– Значи затова… – прошепнах аз. – Затова си тръгна така лесно.

Ива пристъпи към мен, но аз отдръпнах ръката си.

– Можеше поне да ми кажете! – Гласът ми беше по-силен, отколкото очаквах. – Пет години! А ти, Ива… ти беше като сестра за мен!

Тя наведе глава. – Не исках да стане така… Започна случайно. След онзи купон у Сашо… Просто… не знаех как да ти кажа.

Петър мълчеше. Погледът му беше виновен, но не каза нищо.

– Значи просто така? Готови сте да ме изтриете от живота си? Без обяснения? Без прошка?

– Не е така… – прошепна Ива. – Моля те…

Излязох от кафенето под проливния дъжд. Не знаех накъде вървя, само че трябва да избягам от болката.

Следващите седмици бяха мъчителни. Майка ми настояваше да се върна при тях в Перник: „Марийче, тук ще си сред свои хора! Ще забравиш всичко.“ Но аз не исках да бягам. Трябваше да намеря сили сама.

Работата в книжарницата ме спасяваше донякъде – между рафтовете с книги и разговорите с клиентите забравях за предателството. Но вечерите бяха най-тежки. Слушах как съседите спорят през стената, как децата играят долу на площадката… Всичко ми напомняше за това, което загубих.

Една вечер получих съобщение от Ива: „Моля те, прости ми. Не мога да спя. Не мога да ям. Не знам какво да правя.“

Дълго гледах екрана на телефона си. Спомних си всички моменти заедно – как плакахме след първите ни двойки по математика, как си обещахме никога да не се предаваме една на друга…

Реших да ѝ пиша: „Не знам дали мога да ти простя сега. Но ти благодаря, че беше честна поне накрая.“

Срещнахме се след няколко дни в парка зад блока. Ива изглеждаше по-уморена от всякога.

– Знам, че няма оправдание – каза тя тихо. – Просто… всичко се обърка. Петър беше самотен, аз също… Не исках да те нараня.

– Но го направи – отвърнах аз. – И двамата го направихте.

Сълзите ѝ потекоха безшумно по бузите ѝ.

– Мислиш ли, че някога ще можем пак да бъдем приятелки?

Погледнах я дълго. В този момент осъзнах колко много съм загубила – не само любовта си, но и най-добрата си приятелка.

– Може би някой ден ще ти простя напълно – казах тихо. – Но вече няма да е същото.

Върнах се у дома с усещането за празнота, но и с някакво облекчение. Бях казала всичко, което трябваше.

Минаха месеци. Научих се да живея сама със себе си, да намирам радост в малките неща – сутрешното кафе на балкона, нова книга или разходка из Борисовата градина. Започнах курс по рисуване и срещнах нови хора.

Петър и Ива останаха заедно известно време, но после чух, че са се разделили. Не изпитах злорадство – само тиха тъга за това колко лесно могат да се разрушат отношенията между хората.

Днес вече не ги обвинявам толкова силно. Научих се да прощавам – най-вече на себе си за това, че съм вярвала безрезервно.

Понякога вечер все още си задавам въпроса: „Колко струва едно приятелство? И може ли любовта да оправдае предателството?“ Как мислите вие?