Лятото, което промени всичко: Когато мъжът ми избра бившата си жена

– Какво ще правиш сега? Просто ще го оставиш така? Ще можеш ли да го понесеш? – гласът на Зоя трепереше от възмущение, докато седяхме на терасата ѝ в Люлин и гледахме как слънцето се скрива зад панелките.

Не знаех какво да ѝ кажа. Вече седмица не спях, не ядях, само чаках Иван да се прибере от поредната „разходка с децата“. Но това лято беше различно. Този път той не се прибираше. Оставаше при бившата си жена – Мария. „Трябва да поддържаме връзка заради децата“, повтаряше той като мантра, сякаш това можеше да оправдае всичко.

– Не знам, Зоя. Наистина не знам какво да правя – признах и се загледах в ръцете си. Пръстенът ми тежеше повече от всякога.

Всичко започна в началото на юни. Иван ми каза, че Мария има нужда от помощ – малкият им син, Петър, бил болен и тя не можела да се справи сама. „Само за няколко дни“, обеща ми той. „Ще се върна веднага.“

Първите дни звънях често. Той вдигаше, но гласът му беше далечен. „Всичко е наред, Ани. Просто е напрегнато тук.“ После започна да не вдига. Пишех му съобщения, на които отговаряше с по една дума: „Добре“, „Зает съм“, „После ще ти звънна“.

Майка ми идваше всеки ден и носеше топла супа. „Трябва да ядеш, дете. Не може така.“ Но аз не можех. Сърцето ми беше като стиснат юмрук.

Една вечер, когато вече не издържах, взех такси и отидох до блока на Мария в Младост. Видях ги през прозореца – Иван държеше Петър на ръце, Мария стоеше до него и се смееше на нещо. Изглеждаха като семейство. Моето семейство.

Когато се прибрах вкъщи, намерих бележка на масата: „Ани, моля те, разбери ме. Трябва да съм тук заради децата.“

Зоя настояваше да говоря с него открито. „Трябва да му кажеш как се чувстваш! Не може така!“ Но какво щеше да промени това? Иван беше избрал къде да бъде.

Дните се точеха бавно. Колегите в офиса ме гледаха със съжаление – явно слуховете вече се носеха. Шефката ми, госпожа Димитрова, ме повика:

– Анелия, ако имаш нужда от почивка…

– Не, благодаря – прекъснах я бързо. Ако останех сама вкъщи, щях да полудея.

Една вечер Иван се появи неочаквано у дома. Беше отслабнал, очите му бяха уморени.

– Ани… – започна той тихо.

– Защо си тук? – попитах го студено.

– Исках да поговорим…

– За какво? За това как си избра другото си семейство?

Той въздъхна тежко и седна срещу мен.

– Не е така… Просто… Мария не може сама с децата. Петър още е болен…

– А аз? Аз мога ли сама? – гласът ми трепереше от гняв и болка.

Иван замълча дълго. После каза:

– Не знам какво да правя. Не искам да те губя. Но не мога да изоставя и тях.

– Значи аз трябва да избирам дали да те чакам или да си тръгна? – попитах го през сълзи.

Той не отговори.

След тази вечер всичко стана още по-сложно. Иван идваше и си тръгваше като гост в собствения си дом. Понякога спеше при мен, понякога при тях. Всяка сутрин се будех с надеждата, че ще избере мен, но вечерта разбирах, че пак съм сама.

Майка ми настояваше да го напусна.

– Мъж, който не знае къде му е домът, не заслужава жена като теб!

Но аз не можех просто така да изтрия годините заедно – първата ни среща в Борисовата градина, сватбата ни в малката църква в Банкя, всички онези вечери пред телевизора…

Една сутрин Зоя ми звънна разтревожена:

– Видях Иван с Мария и децата в Южния парк. Изглеждаха щастливи…

Сърцето ми се сви от ревност и отчаяние. Сякаш целият свят знаеше за моето унижение.

В края на август Иван дойде с куфар в ръка.

– Ани… Взех решение. Оставам при Мария и децата. Не мога повече да ви държа и двете в напрежение… Съжалявам.

Не казах нищо. Само гледах как затваря вратата след себе си.

Седмици наред плаках всяка вечер. После започнах да излизам повече с приятели, записах курс по рисуване… Животът продължаваше някак без него.

Сега, когато пиша тази история, се питам: Кога любовта престава да бъде достатъчна? И колко дълго трябва да чакаш някой, който вече е избрал друг път?