Любов или вярност? Когато съпругът ми прекъсна връзката с моето семейство

– Не искам повече да ги виждам в този дом, Яна! – думите на Петър отекват в ушите ми, докато стоя в коридора, стиснала дръжката на вратата. Гласът му е твърд, почти чужд. В този момент усещам как нещо се къса вътре в мен – като тънка нишка, която държи цялото ми същество заедно.

Преди три години се омъжих за Петър. Беше слънчев майски ден, а мама плака от радост, докато татко ме прегръщаше силно, сякаш никога няма да ме пусне. Тогава вярвах, че любовта може да преодолее всичко – различия, страхове, дори и малките семейни недоразумения. Но сега, стоейки между двама мъже, които обичам по различен начин, се чувствам като разкъсан лист хартия.

Всичко започна с една вечеря. Мама беше направила любимата ми мусака, а татко разказваше старите си шеги. Петър беше уморен от работа и не скри раздразнението си, когато татко го попита за пореден път кога ще имаме деца. „Това не е ваша работа“, изрече Петър тихо, но достатъчно ясно. Мама се опита да смени темата, но напрежението вече беше във въздуха. На следващия ден Петър ми каза: „Не искам повече да ходя у вас. Не се чувствам добре сред тях.“

Мислех, че ще му мине. Че ще разбере, че родителите ми просто се тревожат за мен. Но времето минаваше, а той ставаше все по-студен към тях. Започна да отказва покани за празници, да не вдига телефона, когато мама звънеше. Аз се опитвах да балансирам – лъжех родителите си, че Петър е зает или болен, а на него казвах, че мама и татко питат за него и го канят с добро сърце.

Една вечер се прибрах по-късно от обикновено. Бях у нашите – мама беше болна и трябваше да й помогна. Когато се върнах вкъщи, Петър ме посрещна с ледено мълчание. Седеше на дивана, вперил поглед в телевизора, но очите му бяха празни.

– Защо пак беше там? – попита той без да ме погледне.
– Мама не се чувства добре… трябваше да й помогна.
– Винаги те дърпат към себе си. А аз?
– Ти си моят дом… но и те са част от мен.
– Не можеш да имаш и двете.

Тези думи ме удариха като шамар. Не можех да повярвам, че човекът, когото обичам най-много на света, ме кара да избирам между него и семейството ми.

Седмиците минаваха в тишина и напрежение. Празниците идваха и си отиваха без общи трапези. Мама започна да пита все по-често: „Какво става с Петър? Защо не идва?“ Татко мълчеше, но виждах болката в очите му. А аз – аз се чувствах като предателка.

Една вечер не издържах. Седнах до Петър и казах:
– Не мога повече така. Обичам те, но не мога да се откажа от родителите си.
– Те не ме уважават! – избухна той. – Винаги ме гледат като натрапник!
– Може би защото усещат дистанцията ти… Моля те, опитай още веднъж.
– Не мога! – гласът му трепереше от гняв и болка.

Сълзите ми потекоха безшумно. В този момент разбрах – няма правилен избор. Каквото и да направя, някой ще страда.

Започнах да се срещам с мама и татко тайно – на кафе в малкото заведение до пазара или на разходка в парка. Всяка среща беше като глътка въздух, но и като нож в гърба на Петър. Вкъщи ставах все по-затворена, а той все по-отчужден.

Една сутрин мама ми се обади разплакана:
– Яна, татко ти е в болница…

Светът ми се срина. Отидох при Петър със сълзи в очите:
– Трябва да отида при тях! Моля те, ела с мен…
– Не мога…

Отидох сама. В болницата татко лежеше блед и слаб. Когато ме видя, се усмихна:
– Дъще… всичко ще бъде наред.

Но нищо вече не беше наред. След този ден разбрах колко много съм загубила между двата свята – любовта към мъжа ми и вярността към семейството си.

Днес седя сама в кухнята и гледам снимките от сватбата ни. Усмивките ни изглеждат толкова истински… а сега всичко е толкова различно.

Понякога се питам: Може ли любовта да оцелее там, където вярността е разкъсана? Трябва ли една жена да избира между съпруга си и родителите си? Как бихте постъпили вие?