Любов след шестдесет – когато всички ти казват, че е късно

– Мамо, ти сериозно ли? – гласът на Марта трепереше от раздразнение и недоумение. – На шейсет и три години да се влюбиш? Това е… просто смешно!

Стоях до прозореца в малката си кухня в Пловдив и гледах как дъждът се стича по стъклото. В ръцете ми беше телефонът, а думите на дъщеря ми още кънтяха в ушите ми. Сърцето ми биеше бързо, като че ли бях на шестнайсет, а не на шейсет и три. Не знаех какво да ѝ кажа. Не знаех как да ѝ обясня, че след толкова години самота, след смъртта на Иван, най-накрая отново усещах живота в себе си.

Петър се появи неочаквано. Беше новият съсед от третия етаж – вдовец като мен, с топли кафяви очи и усмивка, която можеше да разтопи и най-студеното сърце. Запознахме се на входа, когато носех тежки торби от магазина. Той настоя да ми помогне. Оттогава започнахме да се засичаме все по-често – на пейката пред блока, в кварталната бакалия, дори на спирката на автобуса.

Първият път, когато ме покани на кафе у тях, се почувствах като ученичка. Седяхме един срещу друг, говорихме за всичко – за децата ни, за младостта, за болките и радостите. Смяхме се, плакахме… Беше толкова естествено и леко. Когато си тръгнах, Петър ме изпрати до вратата и ме погледна с онзи особен поглед – топъл, разбиращ, но и малко тъжен.

– Знаеш ли – каза той тихо – мислех, че никога повече няма да мога да обичам.

– И аз – отвърнах му. – Но явно животът има други планове.

В следващите седмици започнахме да прекарваме все повече време заедно. Готвехме си вечеря, гледахме стари български филми по телевизията, разхождахме се из Младежкия хълм. За първи път от години се чувствах жива. Дори започнах да се грижа повече за себе си – боядисах си косата, купих си нова рокля.

Но щастието ми не остана скрито зад стените на апартамента. Марта и Краси – синът ми – бързо разбраха за Петър. Първо беше Марта с нейните укори и подигравки по телефона. После Краси дойде на гости и ме погледна с онзи строг бащински поглед:

– Мамо, хората ще говорят. Какво ще кажат съседите? Не ти ли е неудобно?

– На мен ми е неудобно само когато съм сама – отвърнах му тихо.

Той въздъхна тежко и замълча.

Скоро започнаха да идват и слухове от блока. Съседката леля Гина ме спря пред входа:

– Абе, Марио, ти да не си луда? На тия години любов ли ще дириш? Гледай си внучетата!

Понякога се прибирах вкъщи със свито сърце. Чудех се дали наистина греша. Дали не съм смешна? Дали не съм прекалено стара за ново начало? Но после Петър ми звънеше по телефона:

– Ела да пием чай и да гледаме залеза от балкона.

И всичко друго губеше значение.

Една вечер Марта дойде неочаквано. Влезе без да почука и ме завари как танцувам с Петър в хола. Бяхме пуснали стара плоча на Лили Иванова и се въртяхме бавно из стаята. Марта застина на прага:

– Това вече е прекалено! – извика тя. – Татко още не е изстинал в гроба!

Сълзите напълниха очите ми.

– Минаха седем години, Марта… Седем години самота! Не мога повече така.

Тя избухна:

– Ами ние? Ами спомените? Как можа?

Петър се отдръпна деликатно и излезе на балкона. Аз останах сама срещу дъщеря си.

– Мамо, хората ще говорят! Ще ни се смеят! Ще кажат, че си изперкала!

– Нека говорят – прошепнах аз. – Аз пак съм човек. Имам право да бъда щастлива.

Марта тръгна си разплакана. През следващите дни не ми звъня нито тя, нито Краси. Чувствах се виновна, но и ядосана. Защо трябваше да живея според чуждите очаквания? Защо любовта след шейсет трябваше да е срамна?

Петър беше до мен през цялото време. Не настояваше за нищо – просто беше там, държеше ръката ми, когато плачех нощем.

Един ден получих писмо от внучката ми Ива:

„Бабо, видях те с дядо Петър как се смеете в парка. Много си хубава така! Искам и аз да съм щастлива като теб един ден.“

Писмото стопли душата ми повече от всичко друго. Реших да не се крия повече.

Започнах да излизам с Петър без страх – ходихме на театър, на разходки из Стария град, дори веднъж на кино. Хората гледаха, шушукаха… Но аз вече не ги чувах.

С времето Марта и Краси започнаха да приемат Петър. Видяха, че не съм забравила баща им – просто съм намерила сили да продължа напред.

Сега седя до прозореца с чаша чай в ръка и гледам как слънцето залязва над Пловдив. Петър чете вестник до мен. Чувствам се спокойна.

Питам се: Защо трябваше толкова дълго да се страхувам от щастието? Колко още хора живеят в сянката на чуждите очаквания? А вие бихте ли имали смелостта да обичате въпреки всичко?