Майчин избор: Когато семейството се разпада на Бъдни вечер

– Мамо, къде са подаръците за Ива и Мартин? – гласът ми трепереше, докато гледах под елхата, а очите ми се напълниха със сълзи. Беше Бъдни вечер, цялата къща ухаеше на канела и печени чушки, а в мен бушуваше буря. Майка ми, Мария, не ме погледна в очите.

– Ох, Деси, не исках да има напрежение. Знаеш колко е чувствителна твоята сестра… – прошепна тя и започна да оправя покривката, сякаш това щеше да заличи всичко.

Стоях като вцепенена. Подаръците, които цяла седмица избирах за децата си – книжки, пъзели, пуловерчета – сега бяха разопаковани от племенниците ми, а моите две деца гледаха с празни ръце и неразбиране в очите. Сестра ми, Вяра, се усмихваше доволно и дори не благодари. Сякаш беше напълно естествено всичко хубаво да е за нея и децата ѝ.

В този миг сякаш целият ми живот премина пред очите ми – всички онези моменти, когато майка ми избираше Вяра пред мен. Когато бяхме малки и тя ѝ купуваше нови дрехи, а аз доносвах нейните стари. Когато на бала ѝ даде семейните обеци, а на мен – едно сухо „няма пари“. Когато Вяра забременя млада и майка ми ѝ прости всичко, а аз трябваше да се боря сама с всяка трудност.

– Мамо, защо? – прошепнах едва чуто. – Защо винаги тя?

Тя въздъхна тежко и избърса ръцете си в престилката.

– Не разбираш ли, Деси? Вяра е по-крехка. Тя има нужда от повече подкрепа. Ти винаги си била силната…

Стиснах зъби. Силната? Силната ли стои сега със сълзи в очите пред децата си, които не разбират защо баба им ги е забравила?

Ива ме дръпна за ръката:

– Мамо, ние лоши ли сме?

Сърцето ми се разкъса. Прегърнах я силно и ѝ прошепнах:

– Не, съкровище мое. Просто понякога възрастните правят грешки.

Вечерята мина в мълчание. Баща ми гледаше телевизия с чаша ракия и не се намеси. Вяра разказваше истории за работата си в София, а майка ми ѝ пригласяше. Аз усещах как гневът и болката ме задушават.

Когато се прибрахме вкъщи, Мартин ме попита:

– Мамо, защо баба даде нашите подаръци на Калина и Петър?

Не знаех какво да кажа. Как да обясня на осемгодишно дете, че понякога любовта на родителите е като наклонена везна?

Седмици наред не говорих с майка ми. Тя звъня няколко пъти, но аз не вдигах. Вяра писа в семейния чат: „Деси пак се сърди за глупости.“ Глупости ли? За мен това беше последната капка.

Една вечер баща ми дойде у нас. Седна тежко на дивана и въздъхна:

– Десо, майка ти не е лош човек. Просто… така е свикнала. Винаги да пази мира.

– А моят мир кой ще го пази? – попитах го през сълзи.

Той замълча. После каза тихо:

– Понякога човек трябва сам да си намери мира.

Минаха месеци. Майка ми изпрати подаръци за Ива и Мартин по куриер – без бележка, без обяснение. Децата ги приеха с радост, но аз знаех – нищо вече не беше същото.

На Великден се видяхме отново. Майка ми ме прегърна неловко:

– Деси… Прости ми. Не знам как да бъда майка на две различни деца.

Погледнах я дълго. В този момент разбрах – тя никога няма да се промени напълно. Но аз мога да избера как да живея със спомените и болката.

Сега често се питам: Ако майката не може да обича децата си поравно, има ли смисъл да се борим за нейното одобрение? Или трябва сами да си бъдем опора?